Една легенда за Бакаджиците и съкровището на Инджето

Автор: Христина Митева

От дете се скиташе из Бакъджиците Никола – ту като шилигарче, ту като овчар. Обичаше извития като голяма дъга гръб на високите около петдесет-шестдесет метра ридове, полегнали на хълбок като говеда из Тракийската равнина на разстояние около петнадесет километра от Ямбол, обрасли с тучна и висока трева, от които се откриваше пищна и обширна гледка на всички страни околовръст.

Затова ги бяха нарекли и така открай време, още при идването на българите по тези места: Гледалището, а през турско робство при потурчванията на земята ни османлиите бяха прекръстили същите тези височини на Ачика или Бакъджика, което означава: „Открито, просторно място, от което се вижда надалеч“.

Наблизо Тунджа кършеше кръшно, също млада невеста, снага, като разхлаждаше с влага и ромон равнината, а вечер до късно тихо бъбреше, като разказваше за всичко онова, що помнеше от прастари времена, кога цар Калоян и император Симеон и император Иван Асен са пояли конете си в нея на път за Константинопол.

Тогава е хубавеело то, Калето, пълно с живот и благоденствие.  Китно било то, многолюдно, завидно богато и плодородно, та се извисявало пълно със здраве и мощ над околните, гъсто населени села и паланки.          

После, при потурчванията, било превзето от множеството на анадолците, които не знаели какво е оран и копан, а само умеели да мърсуват, развратничат, та се множали също като поганци, затова ги и наричали така: поганци (мишки).

Не бил оставен тогава и камък върху камък от разкошните и удобни домове на българите, нито поне един жив християнин, който барем да погребе погиналите за българщината! Оставени били незаровени те, за назидание, труповете им под открито небе – да ги гризат полските зверове и кълват хищните птици на воля. Ала навред настанала невероятно противна смрад, плъзнала чумата от това и в земята ни, след всяко последвало потурчване в нея отново и отново.

Тъкмо се посъвзел и закрепил малко народа ни, че бил силно трудолюбив и отглеждал многобройни стада добитък, орял и засаждал земята си, но гладни, мързеливи и завистливи потурчените заради файдата цигани и анадолци станали тогава върли  кърджалии.

С това име била наричана онази дивашка сган от кръвопийци, главорези, назовавани „янкеседжии“, което ще рече, че наклонено сечели главите на поробените българи. Те най-редовно ги ограбвали, за да се нахранят и облекат с откраднатото, дордето отново се привърши, та пак се юрвали в надпревара да баптисат подбалканските села.

Казват, че времената тогава били такива жестоки и кръвожадни, затова и османлиите се държали така жестоко и безсрамно с българите. Но нали и те, българите, са живели точно в тези времена? Защо тогава те са се държали коренно различно от тях, били трудолюбиви и честни, нравствени  и човеколюбиви хора?! Българите проявявали своята жестокост само в битките, когато бранели своето, затова и винаги ги печелели, като по традиция освобождавали своите пленници и роби.

Всеки жител в земята ни имал собственоръчно добре изграден и уреден дом. Нямало просяци и скитници, подхвърлени незаконни деца сред манастири и пазарища да се скитат като бездомни кучета из улиците, както това ставало непрестанно по чуждите земи.

Знаело се и помнело, дето първият хайлазин – панта и кръвопиец, кърджалия наричан – се появил някъде тука, край Бакъджиците. Той бил потурнак, насила потурчен българин още като невръстно дете. Не помнел ни майка, ни баща, ни роден дом, нито носел милост в сърцето си, подивяло и оскотяло сред ежедневни клевети и безмилостни побои.

Наричали го Али, Али от къра, щото се бил пръкнал някъде из селата по полето, по къра, затова нарекли него и дружината му – кърджалии. А където стъпнели те, трева вече там никога не никнело! Всичко ставало на прах и пепел под завистливите им и гладни нозе, всичко!

Ала най-прочут сред тях през годините на кърджалийството бил и си оставал войводата, знаен като Инджето. Родом бил от Сливен той – града, в който винаги, зиме и лете, повявало вятър, ту слаб, ту по-силен и бурен.

Хубавец бил Инджето, възтънък, строен и източен на височина, та се хвърлял в очи отдалеч! Истинското му име било Стоян. Така кръщавали българите новороденото си дете, че да стои, да се спре и остане живо, тъй като всички родени преди него братя и сестри умирали от уроки и завист, от болест и магия. Майка му и баща му също не оцелели. Ала всички го знаели като Индже войвода.

Разказваха старите хора, че точно той, Инджето, бил станал един ден от чут и прочут навред панта и главорез, та се превърнал отведнъж в неизказано добър човек. Все пак българският му нрав и страхът от Бога се пробудили в него, така че един ден коренно се променил той, въпреки силата и големството, което получил след потурчването си. Станал добър закрилник на народа на кръвта си той, като дори се бил на няколко пъти с османлиите за справедливост в българската земя. Накрая се заселва в Яш, Бесарабия, и навярно там умира в старост, защото нищо повече не се чуло за него – ни добро, нито зло...

А когато умира, в българската земя плъпнали множество верни и неверни думи и слухове, къде точно бил заровил имането си той, натрупано през дългите години на кърджалийството му.

Имало, казват, сред съкровището му огромни, добре запечатани кюпове и делви, пълни с изящно изработени женски златни накити, вази, гърнета и паници, писани, шарени и изваяни със завидно изящна ръка от много стари, незапомнено български времена, когато на небето ни греели нощем до три луни, а Париж бил малко и невзрачно селце, никому неизвестно.

Ала овчарят Никола не даваше ухо на хорските приказки и лакомии за богатство, щото никак не ламтеше за разкош и показност в тези несигурно робски времена! Знаеше, че който има много, който бе натрупал злато да има и за децата му, ще го има за съвсем кратко време, щото все щеше да се намери някой, който да го примами и излъже, за да го окраде и убие, точно заради това негово удобство и охолство в дома!

Никола си беше кадърен ерген и обичаше с труд да изкарва прехраната си. Стадото му бе голямо и гойно, а той беше здрав, сит и як българин, едър като планина. Добре задоволени бяха и хората край него, щото се уважаваха и подпомагаха един друг, а не се настъпваха и мачкаха, както обичаха това да правят най-редовно и османлиите, и византийци. За българите завистта, лъжата и кражбата бяха все срамни, презрени от дън душа лошотии. 

И ето че в една лятна нощ, както си спеше под звездите край стадото, загънат в овчарската си гуня, хубавецът Никола, дето все въртеше, та пасеше стадото си из Бакъджиците, дочу внезапно непознат глас да го буди посред нощта. Той го караше веднага да стане и извади закопаното злато, скрито на ей онова място там, от Инджето. Гласът много настойчиво го заставяше веднага да стане и направи това, ама веднага!

Разбуди се Никола и не знаеше сам дали бе само сънувал всичко това, или наистина някакъв непознат глас го беше обезпокоил и разбудил. Не се разтревожи много, не се и полакоми за заровеното съкровище, само се обърна на другата си страна и отново заспа сладко-сладко...

Минаха се месец-два оттогава, но Никола отново зачу в съня си същия онзи глас, който го беше разбудил преди време. Макар да бе променил мястото си на спане заради пасището на овцете, гласът строго настоя овчарят да стане и непременно да разкопае и вземе съкровището.

И този път овчарят разговаря спокойно с непознатия глас, като не виждаше никакъв човек до себе си, но спокойно отговаряше на въпросите му и каза запомнил добре посоченото му място. И отново разбуден посред нощ, Никола се обърна на другата си страна, заспивайки сладко и безгрижно.

Ала на сутринта нарочно се отби да види майка си и да й разкаже за съкровището на Индже.
Да я попита какво да направи, защото гласът го беше нарочил и отново щеше да го разбужда по никое време на нощите. Ясно беше, че няма да го остави на мира.

Знаеше майка му, слушала бе доста истории на близки и далечни роднини и познати и за самодиви, залюбили овчари из пущинаците, и за змейове, откраднали девойки от хорото по празниците, тръгнали навън вироглаво, самоуверено, без да се прекръстят и помолят на Бога за закрила. Затова знаеше да го научи какво и как да направи и сега.

Ако искал синът й да разкопае имането, трябвало още вечерта върху посоченото място да посее пепел от огнището, а на сутринта рано като стане, да отиде да види каква стъпка ще намери върху пепелта – ако е на кокошка, пиле, овца, да заколи там, на мястото, животно, дето има такава стъпка, и после съвсем спокойно да изкопае и вземе златото.

Ала ако трагът, стъпката върху пепелта е на човек, скоро да се маха от там, да не копае, да не посяга да го взема, че съкровището искало човешка жертва! Човешки курбан!

Така и не посегна да го търси и вади Никола това съкровищ,е че беше кълнато и се пазеше от люта змия усойница денонощно.

Минаваше ден след ден, изнизваха се дните и сезоните, дордето един следобед в края на лятото се изви силна и страшна буря така, сякаш небесата се прокъсаха, та се изсипа неудържим порой върху земята.

Тунджа страшно забуча, затъркаля големи камъни, довлече изкъртени от корен дървета, заприщи коритото си и разлютено изскочи от него, като се втурна към нивите, за да отмие и отнесе посевите, да окачи змии и друга удавена гад по клоните на върбите край нея.

Никола излезе в бурята навън, за да нагледа реката и що да види?! Само на крачка-две от вратата на кошарата му Тунджа бе донесла, та оставила голяма купчина злато. Сама го бе изровила и донесла тука.

Овчарят се забърза и зашепи. Веднага награби от златото, че беше грехота да не го прибере от прага си. Напълни пазви и калпак и набързо го внесе в кошарата, като взе в ръце два чувала, за да прибере и останалото злато, останало отвън.

Гърнета с накити нямаше в купчината, само едри пендари и жълтици. Прибра ги и разумно ги скъта, потули ги на потайно място, дето го знаеше само той и братята му.

Сега овчарят беше толкова богат, че спокойно можеше да поиска и царската дъщеря за жена. Така бе – парите в този свят не отиваха наготово по своя си закон нито при алчния човек, нито при бедняка, който не умееше да си служи с тях, а попадаха в ръката на добронамерения съвестен мъж, който щеше да ги употреби за общото благо като построи храмове или училища!

Така се построи – с тези изровени и донесени от водата пари, красивата църква на върха Свети Спас в Бакъджиците... 

Ала и днес може да срещнете из пущинаците лакоми и неразумни люде да се скитат деня и нощя, за да търсят съкровището, заровено от Индже, като се надлъгват едни други за големината му!

В категории: Новини