Той е първият български масон. Ще призная, че не уважавам днешните масони, но към личности като тази на Иван Ведър, щедра и безкористна, изпитвам особен пиетет. Защото именно този смел и умен българин е предотвратил опожаряването на моя роден град Русе през август 1877 г. и избиването на всички българи от озверелите турци.
А съдбата му е така интересна и богата откъм събития и обрати, че се чудя защо все още няма поне един роман или филм за него. За щастие, русенски историци и краеведи, сред които и талантливият Иво Жейнов, са събрали немалко документи за тази удивителна личност с големи заслуги за нашето Освобождение.
Той е роден е преди 195 години, на 2 юли 1827 г. в Разград, тогава в рамките на огромния Дунавски вилает (област) със столица Русе, който се е простирал от Ниш и София до Варна и чак до Кюстенджа (дн. Констанца в Румъния). Рожденото му име е библейското Данаил, но се обръщали към него с умалителното Деню.
Момчето учило първо в килийното училище на родния си град. Баща му бил добър майстор строител. През 1843 г. изградил каменна къща на богат турчин, който отказал да му плати за работата и дори се опитал да го убие. Тогава смелото момче убило турчина и се наложило да избяга от Разград.
В началото на дългото си изгнание работил под името Неделчо като помощник на един майстор в Търговище, като след две години се преименувал на Янаки и е вече в Шумен. Там работил при друг майстор, но бил забелязан от богат арменец търговец, който го приел за свой помощник в дома си като роден син и му дал арменското име Ованес. Научил и трудния арменски език.
По това време революционните вълни в Европа достигнали и до България. Въодушевен от героизма на унгарските патриоти, тогава изгнаници у нас, той решил, че трябва да направи нещо за родината си. Станал куриер на четата на Кънчо Воевода.
Неговият господар и покровител решил, че момчето, вече на осемнайсет години, трябва да получи добро образование. Изпратил го в Цариград, в прочутия „Роберт колеж”, където Ованес учил френски, английски, гръцки, немски. След време овладял още италиански, испански, румънски – станал истински полиглот!
След отличната диплома в Цариград бил изпратен в Малта, в столицата Ла Валета, за да продължи обучението си в най-добрия колеж там. Целта на стипендията била да стане християнски мисионер, но религията съвсем не го привличала.
Авантюристичната му природа го накарала да стане моряк в английски кораб и да приеме името Джон. Цели две години той плавал по моретата и океаните, опознал цялото Средиземноморие, после и Атлантика, стигнал чак до Лондон, Египет, Китай, Америка и дори до далечна Австралия.
През 1855 г., когато бил на двадесет и осем, решил да се завърне в Цариград, в „Роберт колеж”. Там го назначили за учител по арменски и география, но твърде скоро се свързал с българските революционери там. Тайната полиция го следила упорито и след пет години бил изгонен от колежа и напуснал столицата на империята.
През 1860 г. се завърнал в родния Разград, но там се задържал само три дни. Междувременно баща му починал, а майка му, вече възрастна и болна, го помолила да остане при нея, но той заминал – този път за столицата на княжество Влахия (Влашко), за да следва в Медицинското училище.
По това време северната ни съседка приела голяма част от българската културна и революционна емиграция. В училището имало и преподаватели българи, като един от тях, Георги Атанасович от Свищов, харесал умния и талантлив младеж и станал негов покровител. Заради ведрия му вид и характер, го нарекъл Ведрий или Ведър. Така нашият герой – след толкова промени и различни имена – най-сетне получил своето истинско, Иван Ведър!
След като се дипломирал в Букурещ, Иван Ведър заминал за Англия, където станал представител на търговската фирма на своя братовчед Николай Панков в Манчестър. През 1863 г. Джон Ведър (Уедър) бил вече член от екипа на английските пътни инженери, които трябвало да проектират и трасират пътя на първата българска жепелиния от Русе до Варна.
Когато тя била готова през 1866 г., Ведър бил назначен за началник на гарите в Червена Вода, Вятово и Каспичан, работил и като телеграфист на централната гара в Русе.
В дунавския град срещнал дъщерята на богатия русенец Хаджи Станчо Драгошинов – Стояна Драгошинова, наскоро завършила Русенското класно училище. Двамата сключили брак през 1863 г. и се установили в областната столица.
Иван Ведър със съпругата си Стоянка
По това време Иван Ведър се свързал с нашите революционери, станал куриер и пренасял пощата от Гюргево до Русе. Но бил разкрит от турската полиция и трябвало отново да бяга. Така през 1865 г. се установил в плевенското село Пелово (Махалата), днес град Искър, където започнал работа като учител.
Там помагал на своя вуйчо Димитър Петрович при подготовката на Видинското въстание. И отново бил принуден да смени местожителството си. Установил се в Плевен и станал учител по география. Но не се задържал и там, върнал се със семейството си в Русе, където отново поел функциите на революционен куриер.
През Руско-турската война станал доверено лице на местната турска власт в Русе заради това, че говорел свободно цели дванайсет езика! Така получил и достъп до секретни сведения, които успявал веднага да предаде на руското командване.
В резултат на това руската артилерия успяла да порази с удивителна точност стратегическите турски обекти в Русе: казармата, конака, печатницата, фурните, оръжейните складове. Благодарение на неговите сведения се провалила с трясък и турската операция при селата Тръстеник и Мечка.
За отмъщение, българското население от Русе бил изкарано насила извън града на една нива (тарла) с намерението на 30 август да бъде изклано, а градът опожарен. Но като разбрал за този пъклен план на турските диваци, Иван Ведър успял да се свърже с италианския консул в града (по онова време в Русе има цели 12 дипломатически мисии от Европа).
От своя страна, консулът на Италия предупредил пашата от египетски произход Делавер, тогава на лагер край града, и той, тъй като не обичал турците, освободил мирното население, като дори осигурил постове пред домовете на българите.
Разгневени от случилото се, турците от вилаетската управа заплашили италианския дипломат с разстрел като „руски шпионин”. Името на този честен италиански дипломат е Енрико де Губернатис. След Освобождението признателните русенци кръстили една улица на неговото име, но след 1944 г. новата власт го сменила. Сега то отново е върнато.
След 1878 г. гражданите на дунавския град поставили началото на една хубава и съхранена и до наши дни традиция – всяка година по Великден да се събират на същата нива в чест на своя спасител. Така се родила русенската „тарла” или панаир.
На 9 март 1879 г. Иван Ведър основава първата българска франкмасонска ложа „Балканска звезда”, която тогава е била нещо като „сдружение с идеална цел“.
Спасителят на Русе умира на 71 години, на 2 юли 1898 г., двайсет години след жадуваното и от него Освобождение, за което работи упорито и всеотдайно през целия си живот, без да търси никакви облаги.
