Когато България ще има нужда от Стамболов, той ще дойде много бързо – категоричен е видният български и американски учен и политик
Автор: Интервю на Борис Цветанов
Професор Николай Алтънков е български и американски учен и политик. Доктор по история от Калифорнийския университет в Санта Барбара и професор магистър по изкуствата от Института по чуждестранни науки в Монтерей. Член на Академията за политически науки в Ню Йорк и на почетното социологическо общество „Делта тау капа“. На 17 август тази година той чества 90-годишен юбилей.
- Професор Алтънков, вие сте известен анализатор на политическата ни действителност – още на 1 февруари по „Евроком“ първи казахте, че войната Русия – Украйна вече е започнала. Но вие сте и историк на световно ниво. Нашата история е пълна не само с бели петна, но още с полуистинини и откровени лъжи. Така ли е и в други страни? В последно време самозвани „изследователи“ смайват мало и голямо пред екрана, където неподготвени водещи гледат стреснати, трогнати и очаровани как Васил Левски се снимал през 1862 г. в Уестминстърското абатство с най-влиятелни лордове, как пътувал до Канада и САЩ и на Ниагарския водопад построил хоспис, съществуващ и досега, че Тодор Живков, син на цар Фердинанд, си построил в Лас Вегас през 1986 г. хотел. А официалната българска историография си мълчи...
- В други страни лъжлив и продажен историк няма шанс. Говоря за свободните и демократични страни. Там не се пробива с измами. Толерансът към поръчковият интелектуаалец е нулев. Нашите историци са свикнали да се занимават с полуистинини и откровени лъжи, както и вие сте забелязали. Затова може би не се радват на кой знае какво уважение от страна на чуждестранните си колеги. Писането на история по поръчка и по определен начин бе станало традиция във всички хуманитарни отрасли, нарочно не ги наричам науки. Даже и сега, оставени на самите себе си, оставени да преценяват кое е истина и кое не, малцина се изкушават да създадат стойностни творби. Все още доминират възгледите отпреди 32 години. Има изключения, разбира се, и съм сигурен, че тази тенденция ще бъде водеща в бъдещето.
- Кои исторически личности в нашата история са ви най-присърце?
- Цар Калоян. Георги Сава Раковски. Стефан Стамболов. Тачо Танев и Владо Свинтила.
- А в световната?
- Атила.
- Защо в наше време няма титани в никоя област, обезличава ли се светът?
- Защото не ни трябват титани. Когато се появи нужда, ще се появи и титанът. Светът се е изменил. Когато България например ще има нужда от Стамболов, той ще дойде много бързо, вярвайте ми.
- Нашият политически и обществен живот непрекъснато се обезличава. Не се ли превръщаме в страна – имитиращ продукт?
- Аз съм умерен оптимист – вярвам, че сегашния период на ослушване, опипване на обстановката, даже имитиране на чужди тенденции или по-скоро несигурност, е илюзорен, временен, срокът ми изтича...
- Край на историята и политиката. Как протича един ден на човека професор Алтънков – един от малкото учени със световна известност, който предпочете да се върне и остане в България и след „промените“?
- Занимавам се все още с историята, но без илюзии, че ще успея да оцветя белите петна, те са немалко и понеже не съм егоист се радвам, че в близко бъдеще родната историография отново ще бъде престижна, четивна. Историците трябва да придаваме мащабностнна това, което създаваме, да се освобождаваме от взирането в дребното, да търсим насоки и тенденции, вместо да раздаваме присъди и оценки.
- Има ли нещо в живота ви, от което не се отказахте, макар и свързано с трудности?
- От много млад се научих, че всичко си има цена. Има хора, които постигат всичко с лекота, въпрос на късмет. Аз всичко трябваше да си плащам. Трудности, нетрудности, ако не искаш да губиш чест и достойнство, да постигнеш нещо – главата горе и напред!
- Какво ненавиждате, с какво не се примирите?
- Ненавижда дребнавостта, заяжданията, евтините присмешки, предвзетостта, снобизма. Не се примирявам с липсата на лоялност.
- Какво харесвате, какво цените?
- Харесвам вежливостта, добрите маниери, ценя доверието (и му откликвам), хумора и човека. Жените са трудноописуеми, а общите им качества: флиртът, непостоянството, радването на дрънкулки, доверието и лоялността им – всичко е очарователно! И ако ги няма, какво ще правим мъжете не зная. Сигурно ще се бием помежду си за щяло и нещяло. Но и мъжете могат да бъдат очарователни, особено в присъствието на жена.
- Няма безгрешен човек, бихте ли споделили някоя ваша грешка?
- Може би недоверчивостта, трудно ми е да се „отворя“, да си изкажа нещата, не ми допада прекалената откровеност, онова „право ти, куме...“. Как например да кажеш на един човек, че е говедо? Имаме си поговорка: „Лоша рана зараства, лоша дума не се забравя“.
- Кога сте изпитали, ако не най-голямото, то поне относително щастие?
- 17 август 1965 г. В полярния кръг пресякох границата между Финландия и се превърнах в homme libre – свободен човек. На 5 юли 1983 г. се роди синът ми Ернак. На 9 ноември 1989 г. На 27 април 1952 г., когато ме освободиха от Белене...
- Каква музика обичате, кой е вашия цвят? Питам, защото това ще покаже като лакмусова хартия характера на човека Николай Алтънков.
- Бах и Моцарт. Дебюси и Стравински, „Лунната соната“, Шопен (без него никой няма да разбере Полша), Ню-Орлеанския джаз, Луис Армстронг и Луи Прима, Елвис и Евърли Бръдърз, Ибро Лолов и Лени Вълкова... Цвят? Може би тъмносин.
- Как оценявате живота си, смисъла му?
- Други трябва да ме оценяват. Дали ще ме помнят след 50 години – а защо трябва да ме помнят? Смисълът на живота така и не го проумях и се отказах да мисля за него. Не ми е дадено да проумея Бог. Имам си готова епитафия: „Не искаше много и го получи. И после умря“.
