Навършват се 103 години от рождението на именития наш писател
Автор: Иван Гащилов
Много скъп и незаменим с нищо приятел за мен бе академик Николай Хайтов. И двамата още в първите ни срещи вътрешно почувствахме, че нашите разбирания, манталитет и възгледи за живота и хората, които ни заобикалят, са сходни и почти еднакви.
Не без гордост ще цитирам написания от него автограф, когато ми подари една от неговите книги: „На верния приятел за Паисиевото дело, което върши за родния си край, за талантливия краевед и приятел!“.
Бях в Пловдив, когато ме настигна вестта за неговия жизнен край. Чух новината, но като че ли не можех, по-скоро не исках да приема, че един толкова светъл лъч край мене е угаснал. Разбира се, знаех за заболяването му, бях свидетел на коравия му и твърд дух по отношение на смъртта, но все си мислех, че и тук той ще надмогне страданието, че ще успее да победи болестта.
Вървях из улиците на града, но чувствах, че вече не съм същият, нещо духовно и физически се скъса в мен. Имах усещането, че малкото хубаво, което ме подкрепяше, си е отишло завинаги от мен.
Аз съм доста по-млад от Николай Хайтов, но този факт нямаше никакво значение, когато разговаряхме върху безбройните житейски и творчески теми в продължение на повече от 25 години. Сега, когато и мене все по-често ме връхлитат старческите болежки и мисли, усещам колко верен и всеотдаен приятел и човек е бил мъдрият класик на българската литература.
Началото на творческото ни приятелство започна, когато аз реших да напиша историята на родното ми село Югово, тъй като чувствах, че има какво да оставя и на своите съвременници, а и на бъдещите жители на родопското село. Никой до този момент не се бе захващал с тази трудна, но и много благодатна работа – изследване и проучване на миналото и настоящето на родния ми край.
Стана така, че се запознахме в неговия работен кабинет в София. Тогава Николай Хайтов беше зам.-председател на Съюза на българските писатели. Още от първия поглед и здраво стиснатата му десница усетих магнетичната сила не само на неговия син и ясен поглед от откритите му светнали очи, но и от неговата осанка и грейнало лице.
Тази сила усещам и когато разлиствам страниците на неговите произведения. Разбира се, всичко написано изпод перото на Хайтов го чувствам близко, тъй като и той като мен е родопчанин.
На най-високо място поставям произведенията му „Шумки от габър“, „Диви разкази“, „Родопските комити разказват“, както и една от последните му книги „Троянските коне в България“. Едва ли ще кажа нещо ново, но всяко негово произведение бе открит урок по родолюбие.
Николай Хайтов бе човек на делото, на действието. Не обичаше празнодумството, увъртането на истината. Не търсеше изгода от нищо в живота си – напротив, той беше човекът, който помогна на мнозина да реализират мечтите си, без да търси каквато и да е изгода. Скромен, човечен, той никога не забрави родния си край, често се завръщаше в родното си Яврово, където намираше общ език със съселяните си.
Честната си гражданска позиция Николай Хайтов умееше да защитава до последния си дъх. Само той си знаеше какво и колко му е струвало това като вътрешно напрежение и сила на характера.
Може би някои от нас още не могат да разберат какъв титан на българското слово сме изгубили, но вярвам, че колкото повече времето ни отдалечава от него, толкова повече ще се чувства липсата му като яростен защитник на чистата българска реч.
Близо 12 години ние бяхме почти заедно в Яврово, където на воля, необезпокоявани от никого, беседвахме по най-различни теми и въпроси от ежедневието, за бъдещото развитие на страната ни след демократичните промени, за недъзите, взели превес в посттоталитарните времена. Така от ден на ден, от разговор на разговор нашето познанство прерасна в приятелство, от което и двамата имахме нужда.
По повод на приятелството между хората Хайтов често споменаваше: „Приятелството мъчно се изгражда. Трябва да се воюва за него докрай, то прави живота смислен. Верните приятели са рядкост, а човек винаги се нуждае от верен приятел...”
Винаги се радвах, когато в телефонната слушалка чувах неговия приятен глас, с който ме известяваше, че вече си е пристигнал в Яврово и ме кани на гости да се видим и говорим, разбира се.
Не само с творчеството си, но и с личния си живот Николай Хайтов показваше колко много държи на живота, на това да си честен, коректен, твърд да устояваш на превратностите на времето, да спазваш християнските норми – с други думи, да живееш достойно всеки миг, всеки час.
На първо място като морална ценност Хайтов почиташе добротата. От него съм запомнил думите: „Добрината към хората е най-важното от всичко. Знайте, че животът на никого не прощава“.
Във връзка с промените, които настъпиха у нас след 1989 г. сме имали поводи да разговаряме за стойността на истинското приятелство, как то се защитава с годините и във времето.
Писателят често споменаваше, че щастлив е онзи, който има верен приятел до себе си, и добавяше: „Приятелството е саможертва в името на дружбата и тази саможертва и вярност ежедневно се доказва. Човек никога не може да избяга от съдбата си.
Приятелството, за да е трайно, трябва да сте достатъчно близки. Ако обичаш някого, трябва вечно да го съхраняваш в сърцето си. То трудно се гради, но един път изградено, трябва да го съхраниш и пазиш като очите си. Този, който няма истински приятел, губи, а който не пази истинското си приятелство – губи всичко.”
Припомням тези мисли на Николай Хайтов и все повече разбирам колко мъдрост и истина има в тях. Приятелството ни с него беше трайно и истинско, защото помежду ни нямаше лъжа, притвореност, лицемерие, изгода. Ето защо казвам, че приятелството никога не идва даром.
За да е истинско, то трябва да почива на твърди и истински темели. Иначе всичко се срутва подобно на пясъчна кула. Всяка среща със знаменития писател беше изключително приятно прекаран ден. И винаги се разделяхме като истински приятели с пожелание за добро здраве и последващи срещи.
Разбира се, имаше и завистливи хора, които се чудеха на нашите разговори в Яврово или пък в Асеновград, но според мен те никога не си направиха труда да почувстват силата на неговото слово, да разберат мъдростта на жизнената му позиция. За мен те просто не го разбираха и там беше тяхната – бих казал – „слепота”.
От друга страна, аз усещах каква могъща сила е словото на Хайтов – не само писаното, а и в непосредствените ни разговори. Той се изразяваше честно, открито, ясно, на чист български език.
Мразеше чуждиците, особено онези, които бяха нахълтали в родния ни език по силата на модните увлечения, загърбвайки красивите български слова.
Тогава Хайтов нямаше равен на себе си – използваше всичките си познания и умения като писател да докаже звучността на българската реч и слово. В негово лице нашите езиковеди, радетели за чист български език имаха един наистина силен защитник и поддръжник.
Като начинаещ краевед, който иска да остави нещо след себе си, аз често прибягвах до неговото мнение по един или друг въпрос за Родопите. И винаги намирах мощна подкрепа и съдействие в творческата ми работа.
Дори по-късно, когато го загубих, продължавайки да пиша, аз като че ли усещах неговото присъствие в стаята и това ми даваше криле да продължавам.
Знаейки за моите търсения, Хайтов не пропускаше да ме поразпита върху какво работя, как смятам да изложа проблема и винаги ме напътстваше. Това внимание и жест от негова страна ме вдъхновяваше и даваше сили да превъзмогна трудностите по написване на краеведческите ми книги.
Документите от историята са малко, архивите често са непълни, старите хора все по-трудно си спомнят някогашното време и всичко това обезверява мнозина, захванали се с тази дейност. Ето защо с всеки изминал ден разбирам каква мощна морална подкрепа е бил за мен Хайтов в онези дни, когато навлизах в тази непозната и трудна територия.
Малко са хората като него, които могат да загърбят своите грижи, за да помогнат на приятеля, на другаря, да почувства радост от написаното слово.
И сега, когато моят добър и искрен приятел го няма толкова години около мен, ще кажа, че се чувствам щастлив и доволен от съдбата, която ме срещна и ми предостави възможността да се доближа и опозная света на един от най-достойните българи на нашето съвремие – незабравимия класик, певеца на Родопа планина академик Николай Хайтов.
Аз съм убеден и вярвам, че колкото повече време ни дели от неговата кончина, толкова повече истинските българи ще се връщат към неговото творчество, за да черпят сили, достойнство и честни граждански позиции.
Защото Николай Хайтов посвети целия си живот и творчеството на тази най-истинска кауза в защита на България и българския народ. Няма как идните български поколения да не му бъдат благодарни за всичко, което той стори в името на тяхното по-добро бъдеще.
