Любопитна е кривата на артистичната му кариера в Мелпомена и в радиотеатъра
Автор: Борислав Гърдев
Той е от любимите ми актьори. Реализирал се пълноценно в една вече отминала епоха, в която също е имало амбиции, копнежи, интриги и мечти. Богомил Симеонов е име известно на моето поколение, но се боя, че за по-младите не говори почти нищо.
Роден е на 27 септември 1922 в Радомир и по сведения на близки и съседи е син на касапин, но не наследява бащината си професия. Решава да се отдаде на артистичното поприще, създавайки и нова театрална трупа към читалището.
В излъчването му има нещо дълбоко първично и хищнически злодейско, но зад страховитата си външност крие уязвима и чувствителна душа, копнееща за любов и разбирателство.
Това най-добре го е усетила неговата съгражданка и знаменита актриса Емилия Радева, с когото той снима в началото на кариерата си възлова роля в „Животът си тече тихо“ (1957), а след това работят заедно, без да имат общи сцени и в „А бяхме млади…(1961)“, и „Бащи и синове“ (1990), посветила му прочувственото мемоарно есе „Ездачът, покорил екрана“ в книгата си „Ние, артистите“(2017).
Богомил е едновременно готов да помогне на нуждаещия се или попаднал в беда – приютява за две нощи приятел, завърнал се нелегално у нас, за което си има неприятности относно своята политическа благонадеждност пред народната власт.
И не става пилот, но същевременно е безпардонен и нагъл в интимния си живот – отнема съпругата на професора си във ВИТИЗ Желчо Мандаджиев, гарантирал за него – Пенка, която му ражда син Ивайло, за да поеме бумеранга на съдбата на стари години, когато се влюбва безумно в засуканата девойка от Сливен Теодора, с която ще изживее последните си нелеки години в Шумен.
Симеонов завършва висшето си образование през 1954 г. Работи последователно в Перник, Шумен и в Младежкия театър в София.
Любопитна е кривата на артистичната му кариера в Мелпомена – започва като Бойчо Огнянов в „Под игото“ на Вазов през 1955 г. и приключва като Иванчо Хаджипенчович в „Тайната вечеря на дякона Левски“ в 1988 – наистина той обхваща диапазона от герой до предател, при това играейки десетилетия с любов, преданост и вдъхновение.
Като чорбаджи Иванчо Пенчович е вече тежко болен – ще почине от рак на костите – но се превъплъщава както винаги – силно и всеотдайно. Колегата му Иво Горчев си спомня: „Имаше страшен дух и присъствие, беше много силен човек. Никога публиката в салона не разбра какви усилия понякога му струваше да е на сцената.“
Симеонов работи активно и в радиотеатъра – това е логично с оглед на специфичния му и отчетлив тембър. В ефир озвучава ролите на Христо Ботев, Александър Стамболийски, Иван Вазов, Васил Коларов…
Богомил Симеонов е щастливец на съдбата. Необикновените му физически данни – висок, строен, с неотразимо мъжествено излъчване, пронизително изразителни очи, които мигновено могат да го превърнат от добър човек в злодей, отривистият му и ясен говор, обликът му – едновременно разкриващ същността и квинтесенцията на българина и притежаващ екзотични нюанси, го превръщат в търсен, необходим и важен и за родната кинематография и за коопродукциите, които България прави със свои партньори през 60-80-те години на миналия век.
Богомил Симеонов дебютира в киното с главна роля – при класика Захари Жандов в неговата дръзка екранизация по Елин Пелин „Земя“ през 1956 г. Проследил съм развитието на много негови колеги през следващите шест десетилетия – няма друг случай за дебют на голям актьор направо в централна роля – при това при Богомил те са четири последователни до 1960 г!
Няма такъв късмет нито Апостол Карамитев през 50-те, нито Стефан Данаилов и Руси Чанев през 60-те , нито Иван Иванов през 70-те, нито Христо Шопов през 80-те, нито Мариус Куркински през 90-те години на миналия век, дори нашумелите днешни звезди след милениума Асен Блатечки или Александър Сано по традиция започват с епизодични изяви в забравени вече продукции.
Богомил Симеонов тръгва напористо и категорично с главни роли и мигновено става любимец на публиката, а и на постановчиците. Играе естествено, ярко, правдиво, убедително .
Затова е така харесван и като Еньо в „Земя“ (1956), и като деградиралия партизански командир и важен депутат Жельо Павлов в „Животът си тече тихо“ (1957) на Бинка Желязкова, и като моряка Александър в мелодрамата на Яким Якимов „Законът на морето“ (1958), и като комунистическия функционер Стефан в „Отвъд хоризонта“ (1960) на Жандов.
Споходилата го ранна слава си има своите хубави, но и лоши страни. У нас тя е свързана с появилата се завист, а и с очакваната репресия на властта, която не може да приеме толкова ранната поява на крамолния филм на Христо Ганев и Бинка Желязкова – иначе направен честно и безкомпромисно, в който обаче безхитростно и открито се поставят на дебат актуалните проблеми, измъчващи привилегированата, но честна част от интелигенцията ни и софийския интелектуален каймак, не желаещи да се примирят с оеснафяването на комунистическите функционери, с безкритичното приемане от тяхна страна на всички съблазни, свързани с властта и кариерата, за сметка на отчуждението и прощаването с много мечти и копнежи от революционната им младост.
Съвсем не случайно „Животът си тече тихо“ престоява на лавицата 31 години, излиза тихомълком през есента на 1988 г. , малко преди промяната, но за ролята си на Жельо болният вече Богомил Симеонов все пак получава Специалната награда на СБФД през 1989 г.
Покойният майстор на източногерманските сериали Руди Курц - споменавам само „Зеленото чудовище“ (1962), много популярен навремето и у нас, го кани за първото му участие в тв сериен филм – като полковника в „Другарят Хайнс Баймлер“ (1969).
Курц оценява качествата на нашия актьор и го кани за приключенската си сага „Тайната на Андите“ (1972), в която той е обаятелен и смел партизански командир, борещ се за петролното богатство на родината си в измислена латиноамериканска държава, зад чийто воал прозира Чили (в пика на управлението на Салвадор Алиенде – в сериала в навечерието на неговото легално идване на власт). И отново опира до способностите му бързо и категорично да експонира запомнящ се епизодичен образ в епопеята „Безпощадният фронт“ (1984), в чиято пета серия откриваме Симеонов в одеждите на ген. Бергонцони.
Вили Цанков е човекът, вкарал Богомил Симеонов в телевизията ни. След него е Лиляна Пенчева със „Среща в хижата“ (1969) по Джек Лондон, Николай Люцканов с „Тънка нишка“ (1967), Александър Попов с „Каин и магьосникът“ (1977) по Камен Зидаров и Ангел Вълчанов със „Сто години самота“ (1977) по Маркес от популярната някога рубрика „Страници“.
Първо работи в тв спектакли „Майстори“ (1965) и „ 12 разгневени мъже“ (1965), а след това Цанков го кани за ролята на Чочоолу в десетсерийната си сага за Левски „Демонът на империята“ (1971).
Снима се в девети епизод „Митхад паша срещу барон Хирш“ и се представя отлично като двуличния мръсник, който на финала на релсите на жп линията влиза в ръкопашен бой със самия Левски, тренирайки вероятно за бъдещото си изпитание в „Хищникът“ (1971)!
Богомил Симеонов ще направи с Цанков още „Игрек 17“ (1972), генералът от ДС , „Сватбите на Йоан Асен“ (1975), унгарският крал Андрей, „Четвъртото измерение“ (1977), много популярен фантастичен сериал, в който - в епизода „Вторият сигнал“ - се подвизава като проф.Стефанов, създателят на изкуствената коса и „Рали“ (1978)– втората ни епопея , посветена на 100 годишнината от Освободителната война от 1877 – 1878 г., но не толкова известна като „Юлия Вревска“ (1978) на Никола Корабов, където отново инкасира епизодично присъствие като Фейсал бей.
Но Неделчо Чернев има най-голяма заслуга за популярността на Богомил Симеонов. Той го взема за ролята на страховития и зъл Ибрахим Ахмедов – Хищникът от „На всеки километър“(1971), някогашният властелин на шест помашки села, който в 50-те години на миналия век води еднолична свирепа въоръжена борба с вече установените комунистически порядки.
От останалите му съвместни изяви с Чернев – „На живот и смърт“ (1974), „Капитан Петко войвода“ (1981), „Бащи и синове“ (1990), отделям двусерийната екранизация по Ст. Ц. Даскалов „Дъщерите на началника“ (1973).
Специфичната физиономия на Богомил Симеонов неизбежно влиза във фокуса и на чуждестранните постановчици, снимали у нас. Той се появява като бандита Гросо с Гай Медисън и Фернандо Рей в „Заветът на инката“ (1965) на Георг Маришка от ФРГ, редом е до Менди Браун като лейтенанта в първия българо-американски филм „Свирачът“ (1966) по приказката на Вилхелм Хауф „Шареният свирач“, в унгарската сага на Золтан Варкони „Звездите на Егер“ (1968) е водачът на циганите,в епопеята „Михаил Строгов“ (1970) по романа на Жул Верн и под режисурата на италианеца Ерипрандо Висконти е сержантът, конвоиращ руските анархисти.
Задължително е посочването на трите му изяви в полското кино, тъй като те са значими и важни особено за неговото развитие – епизодичното присъствие като зловещия бедуин, разпарящ с хвърлен нож меха с вода в „Стас и Нели“ (1973) на Владислав Шлесицки, новелата по Проспер Мериме „Матео Фалконе“ (1971) на Ян Будкиевич – заради едноименната главна роля.
За да е картината пълна посочвам, че Симеонов има две участия и в руски или както се казваше на времето – съветски филми. Всъщност това са съвместни продукции като „Споделена любов“ (1980) на Сергей Микаелян по сценарий на Рустам Ибрахимбеков. Дали е трябвало да играе в епопеята на Юрий Озеров „Войници на свободата“ (1977) днес е безсмислено да гадаем. Ясно е, че това е било партийно поръчение, предложение, на което не може да откаже.
Богомил Симеонов доживя демократичните промени вече много болен. Ако за нещо трябва да се съжалява, то е , че той си отиде от този свят ненавършил 70 години, а това за артиста е времето на творческа зрялост. С неговия опит, знания, контакти и авторитет, имаше какво да даде още на българското кино.
Той почина точно когато се възродиха снимките на чуждестранните филми у нас. Ако беше в кондиция вероятно го очакваше креативен ренесанс, участия в италиански и американски продукции.
Богомил Симеонов си отиде от този свят на 15 август 1991 г., в разгара на лятото, един месец след приемането на новата ни демократична конституция. Пресели се в по-добрия свят. А тук мястото му остана празно.
Защото той е поредното доказателство, че наистина може и да няма незаменими хора, вкл.ючително и в изкуството, но актьори като него, с неговото присъствие и излъчване, с неговата аура и талант, просто вече не се раждат.
Остава ни да гледаме старите му филми, да се радваме на култовите му изяви и да се гордеем, че в България е имало такъв актьор с универсални качества, харесван и обичан, който при други обстоятелства и в друга време би направил много по плодотворна и значима кариера.
Което, разбира се, е вече съвсем различна история…
