Човек, израснал в удобствата на града, трудно може да си представи подобен живот и почти невъзможно е да се адаптира към тези уславия
Автор: Светлана Николова
Навремето поморийското село Козичино или Еркеч, както е старото му име, е било самостоятелна околия с 12 съставни селища, с над 18 000 жители и с над 56 000 глави добитък. Днес по постоянен адрес тук се водят едва около 120 души, а тези, които се занимават с отглеждането на овце, се броят на пръстите на едната ръка.
Сред тях е бащата на Митко Димов, който е родом от селото. Заварихме младия мъж в бащината му къща. Въпреки, че самият той не се занимава с животновъдство, е израснал в дом на потомствени овчари от поколения назад и знае много за тази тежка дейност.
„Един от основните поминъците някога тук е било скотовъдството, отглеждането на овце най-вече, тъй като регионът е предразполагащ за тази дейност. Климатът е по-суров, затова и породата овце е по-специфична, по-различнот другите региони са и местата за животните, така наречените кошари. Тук им казват къшли“, казва Митко.
Това, което ни привлече в дома му, бе именно начинът, по който са измайсторени къшлите или зимните кошари за овцете. Градежът им се отличава от типичната сламена колиба с прав покрив, тип навес, каквито сме свикнали да виждаме. Покривите им са островърхи, тип алпийски. Такива къшли, казва Митко, се правят само в Еркеч. Формата се обяснява с метеорологичните условия в планината.
„Те са няколко факторите. Ако е равен покривът и натрупа снях, той няма да издържи и ще се срути. Затова се прави този тип покрив, с остър връх. За основата му се ползват дъбови дървета, сглобяват се две по две, на чифтове. Тук им казват кривели. Другата причина да се използва тази конструкция е топлината. В триъгълните къшли топлината по-лесно се задържа, защото обемът им е по-малък от останалите“, обяснява потомъкът на овчари.
Питаме го, трудно ли се гледат овце в днешно време. „Много трудно. И не само в днешно време“, отговаря с усмивка той.
За разлика от големите механизирани ферми, които в България не са чак толкова много, тук всичко се извършва с тежък човешки труд.
„И, докато при отглеждането на прасета, примерно, можеш да имаш и малко свободно време за себе си, тук няма такъв момент. Който се занивама с овце, той много добре знае – той няма право да е болен, няма почивен час, не ден, той живее реално с животните. Те са на първо място, преди него. Той може да не е ял, но животните трябва да са яли“, категоричен е Митко Димов.
Човек, израснал в удобствата на града, трудно може да си представи подобен живот и почти невъзможно е да се адаптира към тези уславия.
В селото имало всякакви случаи. Хора, наследили стада, се пробвали да се върнат от града и сами да си ги отглеждат. Други купували къщи тук, за да се занимават с животновъдство. За жалост обаче, всички са се отказали. Къде, защото им липсват знания, къде, защото не са достатъчно отдадени и упорити.
Отделно, не са добри държавните механизми за подпомагане на бранша, казва Митко и дава за пример абсурда с овчите вълна и кожи. Някога те са били добре платена суровина и са се използвали за търговия. Днес овчарите ги изхвърлят, защото няма кой да ги изкупи.
Самият Митко Димов живее в Бургас, но си идва на село винаги, когато може. Често води със себе си и малкия си син, когото учи на любов към животните. И, макар че с удоволствие помага на баща си, един ден едва ли ще се върне тук изцяло, за да се занимава с овцете. С баща му поминъкът, изхранвал фамилията поколения наред, ще замре. Едва ли има кой да наследи дейността и на останалите възрастни овчари в селото, за жалост. Истинският овчарлък след тях ще остане в местния фолклор.
