Един разказ от автора на „Какъв е вкусът на унгарската целувка“
Автор: Жан Соломонов
Бях чувал много за тази групичка хора, оцелели от Аушвиц-Биркенау, но все не успявах да ги открия. Интернетен адрес – нямаха! Оставаше синагогата. Затова извадих едничкия си тъмен костюм и прекрачих прага на храма. След съботната молитвата, този ден тя почва в 9 ч и завършва по пладне, затова винаги има малка закуска, която да помогне на човека да се върне в земния рай.
Разпознах моите хора веднага. В долния край на дългата маса, отрупана със свежи плодове, восточни сладости и алжирска ракия от смокини се беше приютила малка групичка възрастни мъже, пред които царстваха пушена сельодка, кисели краставички, ръжен хляб и заледена водка.
Те не бяха много. Даже нямаха й десет, въпреки че ги наричаха Последният минян (задължителният
кворум от десет пълнолетни мъже за провеждане на еврейска молитва), но всеки от тях беше напълно
достоен за перото на някой от еврейските класици като Шалом Алайхем или Исак Б. Зингер.
На лявата си ръка всички: Моис Зоргенщайн, Исак Хиршович, Хайм Шулов, Аврам Темпелов, Мойше
Оленщайн и Нисим Ицкович, имаха татуиран своя номер от Аушвиц. Само Хаим Щайн нямаше нищо. Бивш майор от червената армия, той стигнал до комендант на район в новоосвободениия Берлин. А след демобилизацията, естествено попаднал в Гулаг! Но на масата за ТАМ никой никога не говореше нищо!
Припомняха си с с охота за първите си години във Франция, за началния си бизнес, за финансовото си
изплуване. Споделяха си за французойките, с които са запознавали, танцували, целували, даже и за
някои, за които се оженили.
Затова пък вън от синагогата тези хора бяха обладани от някаква необяснима енергия. Защото да кажа „неуморими“ не означава нищо! Със свои средства бяха създали и издържаха клуб на оцелелите от Аушвиц-Биркенау. Веднъж седмично, понякога и по-често, някой от тях пътуваше километри и километри, за да говори в училище или киносалон пред подрастващите за Фашистката чума. А на 11 април, Международният ден на концлагериста, наемаха малък самолет до Краков и обратно с посещение в лагера.
Последният минян бяха родом от областта Галиция, затова говореха един през друг: руски, украински, унгарски, разбира се идиш и тук-там френски. Сякаш за да илюстрат думите на Елиас Канети: „Ако видите човек, който вкъщи говори един език, в работата си друг, а със своя Бог – трети, той задължитгелно е евреин.“ Бях малко или много на „ти“ с тези езици, та веднага ме приеаха като свой.
Похвалих съвсем искренно и непреднамерено вкуса на сельодката без да знам, че нейният майстор, Хаим стои до мен. Затова или от вроденото си чувство за взаимопомощ след третата водка той съвсем непринудено ме попита:
– Шлоймеле, ти с какво се всъщност се занимаваш? Парнусе (поминък, идиш) имаш ли?
– От всичко по малко – наложи се да си призная аз. – Нов съм и сега засега взимам каквото падне под ръка.
Дааа – въздъхна Ицкович – времената са тежки. Когато дойдохме тук след войната беше лесно. Първо всички се хванахме с шматес (дрехарския бранш, идиш). Някои шиехме, други продаваха на пазара. После и кожите бяха много на мода тогава. Буржоазките мряха за тях! Ама от черната борса се печелеше най-много. Мойше беше цар там. Но това отмина. После всеки инвестира в каквото реши и така успяхме да спасим по нещо от инфлацията. Сега е друго. Пък и на твоята възраст (бях само на четирдесет и пет) малко късничко започваш.
Забелязах, че към религията моите приятели се отнасяха с уважението, което обикновенно дължим на по-възрастен съсед, комуто отстъпваме пътя по стълбата. Повече-нищо! Дори от време на време си
позволяваха доста солени шегички, които на някой от обикновенните енориаши биха стрували доста
скъпо.
Но как да обвиниш в богохулство тези „живи светци“ , както ги бе нарекъл веднъж по телевизията
един водещ, които са преживели толкова много от Небесните неправди на земята? Равинът, роден след последната война, също никога не им отправяше и най-малкия упрек. Другите, дори потърпевшите,
само се смееха и даже разказваха на близки за последните им лудории. Затова нека и аз да ви споделя
нещо от тях, дочути от „уста на ухо“, както казват французите.
ПРЕВОДАЧЪТ НА БИБЛИЯТА
В библиотеката ни влезе – започна разказа си дядо Моис, библиотекарят на общината – висок мъж без възраст, със силно прошарени коса до раменете и леко оформена брада. Наметнат, поради топлото лято с нещо като пелерина или арабска джелаба. На главата – корона от картон, облепена със златен станиол. Като на всеки детски карнавал. Работя тук повече от двадесет години и отдавна не се изненадвам на нищо. Станах и като поздравих учтиво попитах:
– С какво мога да ви бъда полезен?
– Търся речник иврит–френски. Видях ги в книжарниците, но в момента съм малко затруднен, та се надявах да можете да ми подарите един.
– За жалост първо нямаме такива в библотека ни. Тук са само религиозни книги, но всъщност защо ви е този речник? Ако ще учите иврит, то да се почне с речник е направо невъзможно!
– О, не. Не за това. Аз трябва да преведа петокнижието от иврит на френски.
– Да преведете тората?! Но тя е преведена за първи път още в III век пр.Хр. в Александрия на гръцки и днес я има на всички езици. Виждал съм я даже на китайски и японски!
– Знам, знам – спокойно ми отвърна странният ми просител, – но Той ми заповяда да направя Мой превод – посочи с уважение нагоре непознатият посетител.
– Това е титаничен труд – възкликнал добрият дядо Морис. – Ще имате ли свободно време за това дело?
– О, време имам! – успокои ме посетителят. – Жена ми работи и аз мога да превеждам по цял ден.
– Дадох му – въздъхна старият библиотекар – адреса на градската библиотека и се разделилихме с взаимно уважение един към друг.
ЕДНА ЕВРЕЙСКА СВАТБА
Младата жена, която, не ще и дума, също била изпратена от зевзеците на Последния минян, поискала среща направо с равина. По личен въпрос! На такава молба никога не се отказва и равът я поканил веднага в кабинета си.
Дошла съм да си запиша час за една хубава еврейска сватба – споделила тя. – Наша приятелка ни покани в парижката им синагога. Беше направо бо-же-стве-но! Тази копринена платка пред олтаря, танците на булката около женихът, музиката... всичко.
По думите й равът веднага разбрал, че жената не е еврейка, затова деликатно обяснил.
Това, разбира се, е възможно, госпожице, но, ако не се лъжа, Вие не изповядвате нашата религия. Затова ще трябва първо да приемете юдейството. За жена не е трудно. Един лек изпит по водене на кашерна кухня, после ви потапяме в басейнчето ни, ние му казваме „миква“, и готово. Това е абсолютно задължително и бъдещият Ви съпруг го знае чудесно, щом като е евреин практикант.
– Кой, Андре-Филип ли? – сепнала се посетителката. – Ма той въобще не е вреин, но и двамата много
харесахме еврейската сватба.
Това станало в понеделник. Събота сутринта равинът се доближил, до „виновните“ и простичко им казал: „Дадох на младата дама дата за „хасене“ (сватба, идиш) за утре в 11 ч. Елате преди това да платите разноските“. Всички, разбира се, се засмели и шегата пак се разминала. Но веднъж равът наистина се засегна. А имаше и за какво!
ИГРАЧЪТ НА ЛОТО
Моите приятели от Последния минян наистина бяха скици за описване. Веднъж Темпелов ни разказа, че срещнал приятеля си от лвовското гето, мисля че се казваше Розенбаум. Той беше от хората, за които се знае, че от деня на своята брит мила (ритулно обрязване на момчетата на седмия ден, б.а.) не е стъпвал в синагога. Ицкович веднага се обзаложи, той много обичаше залозите, на три бутилки полска картофена водка, ако някой го доведе. Аврам Темпелов прие и му стисна ръката пред всички ни. И го доведе!
Розенбаум изкара героично трите часа молитва. Мълча и не се включи в случайните разговори на приятелите си. Чинно обръщаше страниците на молитвеника и само аз, като си търсех място до моите хора, забелязах ужасното му светотатството. Новодошлият държеше бял лист и химикалка между страниците. ШАБАТ!
Службата най-сетне завърши. Равът ни пожела от амвона „Шабат шалом“ и минахме в салона за почерпката. Хаим наля по една чашка за начало, но Розенбаум сърдито я бутна настрана и като се обърна към Авраам Темпелов, троснато му изтърси:
– Ама Аврамкеле, този ваш рав Пинхас наистина бил голям шнорер (просяк, идиш). Не каза нищо, видя ли го! Такава хуцба (нахалство, идиш) не си и представях.
– Ама, меншен (човече, идиш)! Как си позволяваш – възкликна някой. За равина!
– Ами да, това е истинска хуцба – натъртено продължи Розен. – Аврамкеле вчера ми каза,
че в края на службата равът, като известен кабалист, дава печелившите числа за тиража на лотото. А този не каза нищо!
Избухна взрив от смях, който сигурно се е чул чак на улицата. Всички хълцахме от кикот до задавяне. Само равът промърмори нещо в брадата си и си тръгна барзешким. А потърпевшият добави от себе си още една бутилка картофена водка. Така, по бутилка на шабат, ние щастливо вързахме месеца! И всеки път молехме Аврам Темпелов да разкаже с подробности как е уговорил своя съселянин да дойде да си запише печелившите номера на седмичния тираж. Както се казва за такива истории, те просто не могат да бъдат измислени.
Живот си течеше, такъв какъвто съдбата го бе подредила. Намерих си добра и постоянна работа, имах и семейство и вече не можех да ходя всяка събота на синагога. Накрая престанах съвсем. Затова, когато срещнах една колежка от пътуването ни в Бухенвалд, веднага попитах: „Идват ли още при вас лекторите от групата на Аушвиц?“. „Уви не – отвърна тя с нескрита тъга. – Всички един след друг вече ни напуснаха. Само Шулов е още жив, но Алцхаймерът го е съборил“.
Дали моите приятели от Последния минян продължават шегите си и там, Горе? Такива, каквито ги помня, мисля, че да! Лион, 2009 г.
Бележка на редакцията:Жан Соломонов е дългогодишен сътрудник на „Десант“. Тази година бе премиерата на дебютната му книга с преживени от самия него разкази „Какъв е вкусът на унгарската целувка“.
