Жечо Нейчев Златев е роден на 10 октомври в далечната 1923 г. Той е най-възрастният човек в сунгурларското село Подвис и е живата памет там. Често младите го спират на улицата, питат го за своите прародители. Някога в населеното място са живеели над 2000 души, днес са останали не повече от 120. Дядо Жечо ги знае всичките поименно, знае и корените им.
За своите 99 години е впечатляващо активен и контактен, в добро здраве е. Срещаме се с него в дома му малко след рождения му ден, вече захванал стотната си година.
Свикнал цял живот да работи и сега трудно стои на едно място. Но слуша дъщеря си Радостина, която се грижи за него и щом тя му каже да си почива, го прави.
От четири деца, само Радостина му е останала.
Две са починали съвсем малки, имал е и син, който си отишъл на 34 години. Преди няколко години се споминала и жена му. Въпреки загубите, дядо Жечо е запазил духа си. Позитивен е и добронамерен, каквито хора в днешно време трудно се намират.
Спомня си с носталгия за миналото и с удоволствие разказва за детството си. Израснал е в многолюдно, но сплотено семейство. Майка му имала 5 деца от предишен брак, когато минала под венчило с баща му. От тяхното съжителство на бял свят да се появили още 5 деца. Майка му починала, когато Жечо бил на 6 години и баща му довел друга жена у дома. Тя пък пристигнала с един син. Така децата станали общо 11.
„Никой път ни един от нас не е рекъл лоша дума на другиго, нямаше обиди и разпри, бяхме задружни“, спомня си дядото. Тежи му, че от многобройните му братя и сестри днес са останали само той и още един негов природен брат, който обаче не можел да се движи.
„Няма с кого да си говоря за онова време. От моя набор – 23-ти, бяхме общо 20-тина души. Останах само аз. Най-възрастният след мен е 35-ти набор“, казва Жечо Златев.
Пред очите на този човек е преминала
100-годишна история на страната,
която включва една световна война, няколко икономически кризи, комунистически режим и демокрация. Казва, че по-лошо време от днешното няма.
„В главите на хората сега има само пари. Пари, пари, нищо друго. И преди бяхме бедни, имахме само стотинки, но с тях можехме да си купим най-важното, гладни не сме оставали. Сега в магазина продават един кашкавал, искат ми за него 25 лева. Е, как да си взема, с пенсия от 250-300 лева!“ - казва той.
Питаме го за неговата рецепта за дълголетие. Нямам такава, отсича той. „Много ли са, малко ли са 100 години, не знам - не съм ги очаквал, но и не съм рекъл, айде да умирам. Когато ми дойде, тогиз.“
За акъла си казва, че е останал някъде на 20 години. „Всичко помня, всичко мога да направя, значи не ми е изгубен акълът“, казва с усмивка дядо Жечо.
После добавя –
работа, това ми трябва на мен, за да съм жив.
Откакто се помни, е превивал гръб на нивата, на лозето, у дома, после в ТКЗС-то след 1944 г. Вършил е всякаква селскостопанска работа.
А през зимата, когато нямало какво толкова да се прави, плетял. Чорапи, терлици, шалове, елеци, жилетки, каквото му кажат. Научил се от малък да върти куките, още от началното училище.
Дали мъжете са му се подигравали за това негово умение? „Кой ще ми се подиграва. Който се подиграва, бос да ходи“, смее се той.
През близо 100-годишния си живот дядо Жечо твърди, че
не е куснал ни веднъж колбаси.
И месо рядко яде, само по повод, на празник. И то, само ако животинчето е заклано на двора му.
Храната му е проста и съобразена с годишния календар. Яде това, което расте в градинката му. Която пък още сам си поддържа и прекопава. Обича баници и палачинки. А сутрин закуската му често е юфка с прясно мляко и кафе.
Алкохол не е пил, никога не е и пушил цигари. Умът му е бистър, запазил е чувството си за хумор, а позитивизмът, който излъчва, е зареждащ. Кани ни на гости и догодина, когато ще навърши кръгли 100 години. И торта ще ядем, обешава той на изпроводяк. Ще дойдем, със сигурност...
