Бръснарят използвал ракия за анестезия, пиянките ходели да си вадят здравите зъби, за да пият без пари
Автор: Христина Митева
Като дете не помня да съм боледувала от „заушка”, „скарлатина”или някаква друга редушка, макар да се събирахме накуп близо стотина деца от крайния ни градски квартал. С тази дума „редушка“ някога се наричаха лесно заразните епидемични болести, тъй като децата се изреждаха да се разболяват ред по ред, къща по къща, а на вратите им се окачваше надпис на бял лист с едри, отдалече четящи се черни букви: „карантина”.
Нямахме си детски площадки, затова точно там, на кривите тревясали, задънени, без излаз в задния си край улички, наричани още „слепи“, играехме на воля по цял ден, чак до късно през нощта, на най-различни забавни, шумни, огласени с нетърпима гълчава игри. Затова понякога стопаните излизаха ядосано от домовете си, за да ни прогонят да играем на друго място, пред друга къща.
Тичахме, скачахме, крещяхме до късна вечер, докато родителите ни, върнали се от работа, успееха да приберат и се погрижат за добитъка, прибрал се от паша, а после да приготвят и вечерята за семейството.
Покрай многото игри, останали без родителски контрол, понякога ние, децата, вършехме и пакости. Видели къде има зарзала, макар и с още зелени, но сочни възкисели плодове или зачервила се черница или череша, вкупом я връхлитахме като голямо и шумно птиче ято и начаса обирахме плодовете, докъдето успеем да ги достигнем. Беряхме ги според сезоните, докато стигнем до орехите, които чупехме, като го стиснем в ръце или със зъби.
Бях някъде около шестгодишна и още не можех да казвам „р”, колкото и да се опитвах. Така един ден, при чупенето на поредния „олех“ писнах от внезапна болка. Точно отпред в устата ми един зъб се клатушкаше и леко кървеше, карайки ме да проливам сълзи от болка.
Изплашена и разплакана аз шумно се прибрах и веднага оплаках на татко какво ме бе сполетяло, тъй като мама още не беше си дошла за обед.
Той остави подреждането на масата и поиска от мен да му полея с канчето вода отвън, за да си измие хубаво ръцете, тъй като тогава нямахме чешми у дома, а си носехме вода в кофи и дамаджани от чешмата, поставена на главния кръстопът на улицата ни.
После приседна на стъпалата пред къщи, заговори ме и улови, за да не избягам. Сложи ме да седна на коленете му и рече:
- Кам, кам да га видим това зубе! Що му е, та толко се жалиш и плачеш от нега?
И продължи да ми говори мило и съчуствено, като поиска да отворя уста и му покажа кой зъб точно ме боли, за да разбере защо ме боли така силно. После поиска да пипне зъба, за да разбере точно кой от всичките зъби ме боли и неусетно навря своите два грамадни пръста в малкото отверстие на устата ми.
Продължи да ме разпитва с благ глас и каза да не плача, че няма нищо страшно. Бил видял болния ми зъб. След това го хвана и дръпна внезапно, отведнъж, като извади пръстите си от устата ми, ведно с него.
Аз писнах отново от болката и страх от кръвта, потекла от малката раничка на мястото на извадения зъб.
Татко ме потупа леко по гърба, сложи зъба в ръцете ми и каза: „Сега ще спре да те боли, защото зъбчето ти няма дълбок корен, затова се казва млечно зъбче, поникнало още докато си била бебе кърмаче. Иди го хвърли сега върху покрива на къщата ни и кажи на висок глас, за да бъдеш чута: „На ти врано костен зъб, дай ми железен!“.
Покривът на къщата ни бе нависоко, зъбът ми не достигаше до него и падаше обратно при мен на земята на няколко пъти. Намерила, аз го хвърлях отново нагоре, за да падне на покрива, където да бъде видян и взет от враната, когато кацне над къщата ни, че да ми даде друг зъб за устата.
Така залисана, аз забравих да хленча и плача, а зъбчето наистина спря да ме боли.
Татко пак ме сложи на коляното си и каза, че бил на две години, когато баща му загинал на фронта, през Първата световна война. Когато дошло време да си вади млечните зъби, нямало кой да му помогне, по-големия му брат също.
Тогава си наумили да завържат единия край на здрав конец на бравата на вратата, като с другият край вързали болния зъб в устата си .После със силен замах затръшвали вратата на стаята, конецът се опъвал и дръпвал. Така вадели зъбите си.
А техният комшия, чичо Рангел бръснаря, щом трябвало, вадел и зъби. Карал човека, дошъл с болен зъб да облече една дълга лятна антерия, а после да седне пред къщата им на един стар изтрулел отвътре дървен чукан. Грабвал клещите в ръка чичо Рангел, а с крак застъпвал антерията. Давал на човека силна люта ракия една глътка-две, а после с клещите му вадел зъба.
Колкото и да се мъчел да стане и побегне от болка дошлият, не успявал, защото дрехата му била яко застъпена. Така зъбът бивал изваждан успешно. Чичо Рангел давал на „пациента“ пак да сръбне за дезинфекция глътка – две от ракията, джанковицата, дето била така силна, че наричали още скоросмъртница, и човекът си отивал по живо и здраво, отървал се от болката.
Ала имало и пияници, дето нямали пари да си купят ракия, затова отивали да си вадят здравите зъби, само и само да се напият безплатно.
Шарен свят, какво да кажеш и що да направиш, че да го вразумиш!
