Незабравими остават неговите „Осъдени души“, „Крадецът на праскови“, „Адаптация“, „Черните ангели“ и други киношедьоври
Автор: Борислав Гърдев
Въло Радев бе сред кинотворците ни с най-отчетливо и категорично очертан профил. С рядко щастлива уникална не само за нашите условия съдба, последвана рязко от неочаквано мълчание, продължило 21 години. Също нетипично за България.
Приживе бе народен артист, герой на социалистическия труд, лауреат на Димитровска награда и носител на две „Златни рози” – отличия, които днес не говорят нищо или се посрещат с горчива насмешка.
Но Въло Радев успя завинаги да спечели любовта на родната публика, която не му изневери нито веднъж и щедро му се отплати с пълни зали за положените от него усилия („Крадецът на праскови“ бе гледан от 2 519 187 души, „Черните ангели” събра 3 248 786 зрители, а „Осъдени души” – 2 950 059, все цифри, звучащи днес фантастично за опустелите ни киносалони).
Други бяха времената тогава, имаше грижи и уважение към българския любител на киното, който се отблагодаряваше на талантливо заснетите национални ленти.
А Въло Радев бе в кохортата на най-изявените и талантливи наши кинаджии.
Роден на 1 януари 1923 г. в ловешкото село Лесидрен (Домът на филмовите дейци там е негово дело), още съвсем млад той е омаян от магията на киното. По време на войната е адютант на помощник – командира на X пехотен полк, а през януари 1945 г. в унгарското градче Гергетек Радев гледа прочутия опус на Лев Арнщам „Зоя” и бъдещият оператор и режисьор вижда непосредствено каква въздействена сила има седмото изкуство и колко важно и необходимо е то за хората.
Преди да замине да учи в Москва, Въло търка ремсистките канцеларии в Тетевен като околийски секретар и след направено добро поведение през 1948 г. отива заедно със Стоян Злъчкин и Георги Георгиев да учи операторско изкуство във ВГИК при големия майстор Борис Волчек.
Въло Радев усвоява прилежно уроците на преподавателя си и още в дебютната си работа в документалното кино „Нов живот в Родопите” (1953), на който е и сценарист, а след това с „Димитровградци” (1956) на Дучо Мундров и Никола Корабов обръща внимание на специалистите със сериозния си професионализъм в игралния филм.
Търсенето на свой почерк и място продължава в „Години за любов” (1957) на Янко Янков – с умело пресъздадената софийска атмосфера и с култовото присъствие на Леа Иванова на върха на творческото си развитие и дава първите плодове във „В навечерието” (1959) на Владимир Петров – майсторски поднесена картина за вълненията на руската интелигенция в навечерието на премахването на крепостното право, на чийто фон се откроява драмата на българския патриот Инсаров – Любомир Кабакчиев.
Неговият качествен връх се оказва „Тютюн” (1962) на Никола Корабов. Паметни са сцените с последната битка на партизанския отряд и смъртта на Ирина, които са най-важните индикации за желанието му да се насочи към самостоятелна режисьорска работа. Настъпва и моментът, когато мечтата трябва да се осъществи.
Тогава (1963-1964) след като си създал име в кинематографията ни не е било толкова трудно да прескочиш от един бранш в друг.
16-годишната му постановъчна дейност роди поредица от великолепни и значими филми, с които българското кино се гордее и днес.
Още с дебюта си като постановчик („Крадецът на праскови”) Въло Радев демонстрира очевидно самочувствие не само с избора на литературния материал – брилянтната повест на Емилиян Станев, но и с желанието си да бъде пълновластен автор на своите творби като сценарист и режисьор.
Вярно е, че официалните отличия той получи за филми, снимани по чужди сценарии („Цар и генерал” на Любен Станев и „Най-дългата нощ” на Веселин Бранев), че търпеше критика, че като сценарист работата му куца при обрисовката на образите, органичното вплитане на отделните сюжетни нишки и особено в моделирането на диалога.
Но е истина, че независимо от посочените кусури, тъкмо авторските му филми се радваха на най-голям успех и му донесоха завидна популярност.
Като кинематографична изработка лентите на Въло Радев са образец на зряло професионално майсторство. В тях хармонично се допълва визията (дело на асове като Тодор Стоянов, Борислав Пунчев, Атанас Тасев и Христо Тотев), музиката (там постиженията на Симеон Пиронков и Митко Щерев са направо христоматийни) и монтажа (с ценното съдействие на Ана Манолова).
А актьорските изяви са парад на представяне в неочаквана, но ефективна светлина на водещи звезди (Михаил Михайлов, Наум Шопов, Петър Слабаков, Георги Калоянчев, Георги Георгиев-Гец, Иван Братанов, Невена Коканова, Андрей Чапразов и др.), както и поредица от успешни дебюти на млади и не толкова млади актьори (Васил Вачев, Руси Чанев, Тодор Колев, Олег Ковачев, Георги Русев, Йосиф Сърчаджиев, Добринка Станкова, Марин Младенов, Вълчо Камарашев в “Черните ангели” и “Осъдени души”, Аня Пенчева, Ели Скорчева, Николай Сотиров, Любен Чаталов), чиято работа при Въло Радев бе трамплин към по-нататъшната им успешна кариера в киното.
Той беше от тези наши режисьори, които смело заложиха и на чуждестранните актьори още през 60-70-те години на миналия век – с избора на Раде Маркович, Евгений Урбански, Виктор Ребенчук, Едит Салай, сменила Жаклин Бисет, Ян Енглерт.
Днес творбите му се харесват не само заради увлекателната интрига в тях, ярката пластика, прочувствената музика и динамичния темпоритъм, но и заради пласираното пълноценно иновационно мислене на създателя им, дори и по линията на превръщането на неговите екранни герои в жертви на своята амбиция, страст и съдба.
Така става ясно защо ни привлича драматичният любовен триъгълник между Лиза, Иво Обренович и полковника в „Крадецът на праскови” (1964), оказал се фатален – особено за Елисавета, погубила живота си като жертва на зловещата военна истерия.
“
„Цар и генерал” (1966) е преди всичко сложен и безкомпромисен сблъсък на силни характери и водачи (Борис III и ген. Владимир Заимов), станали заложници на чужди интереси и велики сили (Германия и СССР), за които за пореден път България е разменна монета.
„Най-дългата нощ” (1967) е трилър, но и проникновен и одухотворен портрет на българското общество в неговото многообразие през нощта на 1943 г., намерило сили да спаси живота на преследвания английски летец.
„Черните ангели” (1970) е горчив размисъл за безперспективността на революционния тероризъм, на левичарското насилие за налагане на най-прогресивните идеи с пистолет и автомат и с гангстерските похвати на Бони и Клайд и Джон Дилинджър. Затова и в този най-зрелищен и въздействащ наш соцекшън рицарите на справедливостта и хладните остриета на НОВА на финала деградират до фанатизирани убийци, готови да жертват живота си в името на свръхзадачата да застрелят главния прокурор на Царството.
„Корените на изгряващото слънце” (1972) е фино обяснение в любов със средствата на киноесето към Япония – страната с екзотичната си красота и икономически възход, представена от Въло Радев ритуално-декоративно на екрана - с вулкана Фуджияма, монументалните архитектурни творения на “ЕКСПО-70”, с чайната церемония и със страховитите акценти от Втората световна война, чрез документалните врязвания на камикадзетата и атомните бомбардировки над Хирошима и Нагазаки.
В „Осъдени души” (1975) романът на Димов е използван като претекст да се прокара ненатрапчиво, но осезаемо дебат за смисъла на човешкия живот, за нуждата на индивида от опора.
Независимо от пристрастията на режисьора се оказва, че изходът не е в примамливо-упадъчния свят на морфина и авантюристичното мисионерство (изборът на Фани Хорн), нито в измяната на Бога в името на комунистическата доктрина (пътят на отец Оливарес), а именно във вярата в Бога (трагичната съдба на отец Ередия), на която не трябва да се изменя и когато се виждат недъзите на църковната институция.
„Адаптация” (1979, киновариант от 1981) привидно се експонира като завладяваща мелодрама, преплитаща пътищата на д-р Банков и Вероника, но зад занимателните групови психосеанси прозира и насилието над личността през догматичните години на „наливане на основите”, безперспективността на ранимата, уязвима и нежелаеща да се адаптира към сковаващите рамки на системата съвременна наша младеж, чието олицетворение е Вероника.
След постигнатите категорични успехи през 1980 г. Въло Радев се заема с реализацията на следващия си авторски филм „Отровни цветя” по разказа на Хайтов „Дервишово семе”. Снима вдъхновено 1600 м филмова лента, след което получава инфаркт, спира работа по филма и се отказва от киното.
Предлага сценария на Никола Корабов, който го преработва и се съгласява в неговата версия да работят откритата от Въло Мария Христова и асистентът му Дочо Боджаков.
Версията на Корабов не удовлетворява Радев. Вместо лелеяната философска поема се появява тромава киноадаптация със задкадров текст, снимана три зими. В добавка през 1983 г. загива ненавременно синът му Ради Вълов, току-що направил прощъпалника си като актьор при Мая Вапцарова в „Мярка за неотклонение” и оставил вдовица Милена Фучеджиева, дъщеря на писателя Дико Фучеджиев.
Въло Радев превъзмогна страданието с царственото поведение на сфинкс и с осъществяването на поредица мултимедийни продукти - Панорама на българската култура в зала „Универсиада” през 1983 г., аудиовизуалния спектакъл на Царевец „Звук и светлина” (1988), както и цялостната концепция по изграждането на къщата музей „Емилиян Станев” във Велико Търново през 1987 г.
Негова бе и идеята от 1998 г. за преустройство на сградата на мавзолея на Георги Димитров в Пантеон на националното помирение и единство, останала неосъществена.
Въло Радев се опита да прави кино през 1994 г. Тогава в печата се зашумя, че ще екранизира прочутата повест на Виктор Пасков „Германия – мръсна приказка”, амбициозно начинание, което не беше доведено до успешен край. По същото време и отново поради липса на средства пропада последния опит за екранизация на „Дервишово семе“.
Така се стече жизненият и творчески път на Въло Радев до кончината му на 28 март 2001 г., малко преди фондация „Бъдеще за България” да издаде луксозния му сборник с авторски текстове „Изгубени пространства”.
Много елегична носталгия и тъжна прозорливост има в това заглавие, стоящо на титулната страница на последното артистично дело на именития ни кинотворец. Покрай нереализираните замисли и тежки разочарования все пак остават страниците с неговите текстове и лентите на 12-те филма (вкл. и заснетите от него), в които блести талантът и енергията на един от най-видните ни филмови дейци.
Те ще се гледат и в бъдеще и от тях поколения българи ще се учат на любов и уважение към сериозното родно киноизкуство, на родолюбие, социална чувствителност и хуманизъм, добродетели, без които съвсем ще обеднеем духовно като личности през високотехнологичния XХI век.
