Според патриархът на българската литература Иван Вазов, българинът не може да живее без две неща: без ежби и без политика. При това положение си остава истинска загадка не само за чужденците, но и за самите нас, защо именно в политическия си живот понасяме най-тежките поражения и загуби – национални катастрофи, поробвания, тирания, предателства и престъпления.
Дали това се дължи на прословутия ни индивидуализъм и инат, дали на завистта ни като отявлен национален негатив, дали на осакатяването ни от турското иго, дали на вечно зейналата бездна между народ и управници, която продължава през цялата ни история, дали на безбожието и еретизма ни.
Доказаха го и отшумяващите избори за евродепутати. На пресконференцията на политическите партии след изборите наблюдавахме един висш пилотаж по лицемерие и цинизъм, една школа за политически хамелеони и проститутки.
Родната журналистика обсипваше със звезден прах „народните избраници”. Ето само някои от бисерите, които успяха да измътят полираните мозъци на служителите на четвъртата власт: Светослава Тадаръкова дочула от Доган, докато явно е била в доста топла връзка с него, че той дал пари на АТАКА; с огромно облекчение пък нежният пол у нас разбра, че съоснователят на набедената за лидер партия ГЕРБ небезизвестният умник Дим Дуков не бил влюбен в Бойко Борисов, докато последният си лекувал навехнатото глезенче. Затова пък Яне Янев бил безумно влюбен в генералите от МОСАД, които му помагали „безвъзмездно” в скъпата му предизборната кампания. Но тъй като любовта е най-силното и възпявано чувство не бива да забравяме нежната връзка между олигарха Ковачки и прелетната политическа птица Емил Кошлуков, който като фокусник е ту седесар, ту царист, ту нововремец. За Кошлуков наистина дойде „новото време”, което бе търсил при много други господари. По същия благотоворителен и добродетелен начин изобретателният олигарх увеличи заплатите на работниците в своите предприятия и им обеща доживотни работни места, ако гласуват за неговите хора. Така тези хора се превръщат в заложници на мизерията и социалната си безизходица, един своеобразни крепостни селяни. Защото, както е известно, безплатно е сиренето само в капана за мишки. А мишки в България наспорил Господ. Така се наложи другото откритие на „новото време” – т.нар. „корпоративен вот”.
Сред „сладкодумните гости на държавната трапеза” и „кандидати за „хамама” можем с удивление да видим един странен субект – лицето Ивайло Калфин, който е известен с това, че никога не защитава националните интереси, а само своите собствени. Та нали той лобираше за американските военни бази у нас, превръщащи ни автоматично в удобна мишена за световния тероризъм, в евтино пушечно месо. Но защо да се вълнува този „Голиат” от съдбата на мишките? Ами кандидатурата на Меглена Кунева, известна в европейския парламент повече като „мадам йес”, която даже за миг не се е замисляла да зищитава българския нрод за каквото и да било. Та нали нейното котило, начело със Симеон Сакскобурготски, Мони Паси и други отродители закриха реакторите на АЕЦ „Козлодуй”, обричащи ни на енергийна зависимост от всяка държава, която реши да ни окупира по икономически път? При това без някой да ги моли за този престъпен акт. Но ето че се появи „агресивната” партия АТАКА и размърда съзнанието ни, обяснявайки ни, че така повече не може, че млякото струва пари, че не бива да се оставяме да ни доят и убиват безнаказано разни политически вампири. Е, тогава ревнаха в хор тези тихи хорица, ревнаха като йерихонски тръби, които дори една мироопазваща акция на НАТО над Белград не може да ги заглуши.
Много интересен е и махленският двубой между политическите палячовци Бойко Борисов и Сергей Станишев, които са решили да влеят една весела струя в нашето скучно и нерадостно битие със своите безконечни престрелки кой кого имитирал, кой кого следял, кой кого искал да прецака. Вярно е, че у нас и преди е имало политически двубои, но те са били поне между силни характери, между ярки личности, а не като при сегашните ни маринотеки. Нека си припомним само дългогодишната битка между Стамболов и Митрополит Климент. Но къде са те, къде са Бойко и Сергей?
В цялата шумотевица обаче, като един египетски сфинкс, си мълчи, кротува и дърпа конците кукловодът Гоце ага, архитектатът на престъпната тройна колация и на всички партийки-дубликати на АТАКА, който така жадуваше да се справи с непослушните патриоти, които му развалиха цялата добре наредена схема, целия му политически пасианас. Непрестанното сатанизиране на националистите, уви, не даде очаквания резултат. Напротив, влиянието им се засили още повече, особено покрай морето, където хората имат възможност да гледат редовно телевизия СКАТ и да наблюдават отблизо дерибействата на Доган.
Без малко щяхме да забравим това „дръндарско чудо” в целия този пъстър маскарад. На пресконференцията с цялата си наглост Ахмед ага се обяви дори за философ и се опита да дава съвети на останалите, като някакъв бащица, като един Биг Брадър. Той говореше благо и мазно за европейските ценности и така хрисимо въртеше набъбналия си от уискито език, че някои от журналистите изпаднаха едва ли не в умиление, в оргазъм, в неочаквана нирвана. Сякаш довчера това нищожество не се разпореждаше да малтретират репортери на СКАТ, не вършеше гнусни сделки и престъпления? Сякаш не си докара отново автобусите от Турция с едва сричащи по български неграмотни хорица? И тука си спомням за прословутите думи на Захарий Стоянов от предисловието му към неговите безсмъртни „Записки по българските въстания”: „Най-после към вас, братя прости сиромаси, се обръщам... за да ви покажа, че най-горещите борци и защитници на нашето отечество са били не горделиви богаташи и надути учени, но прости и неучени ваши братя...”
И така, политическата матрица се повтаря и днес. Нека си припомним как Бай Ганьо прави избори: „Хубава работа! Защо съм Ганьо Балкански, ако няма да зная и този занаят... Едно магаре тури за кандидат, и магарето ще ти избера, майка му стара! Да ти събера аз... ония ми ти синковци от кол, от въже, тъй 40-50 прангаджии... Като накървят ония ми ти изпъкнали очи, като почнат да вадят от поясите ония ми ти ножове... – страх да те побие! Па земи, че поведи през нощта тази страхотия през сред града... Опозиция ли?... Дяволът не може да ти излезе насреща!”
Жив си ти, Бай Ганьо, и днес си жив! Следват те по петите неуморните ти внуци и правнуци. Но живи са и Алековците. И ако днес нашият народ пак се състои от Алековци и Ганьовци, то най-после е дошло времето първите да вземат съдбата си в свои ръце, докато не е станало късно и докато вторите не са ги затрили до крак. Или както го беше казал поетът: „Хей народ поробен, що си тъй заспал, ил живот свободен теб не ти е мил?”
