Любен Каравелов е един от най-видните радетели на българския дух и един от най-пламенните патриоти на България. Когато през 1878 година, по време на Руско-турската война пристига в родния град с двама руски офицери, първото нещо, което прави, е да отиде в училището, където намира стара, оръфана карта на балканския полуостров. От нея той откъсва малко парче, което прибира в портфейла си. На спътниците си обяснява, че е откъснал от картата мястото на България, което за него е светиня и го е прибрал като талисман. Целият му житейски път сякаш е белязан от тая светиня, от това преклонение към Родината. Сърцето му е пълно с революционни идеи и дълбоко възмущение към всеки, тъпкал народа му. След Освобождението на България, Каравелов се заема да образова народа си, като започва да печата изданието „Знание”.
Навръх празника на славянската писменост и култура, искаме да припомним на българските читатели изключително родолюбивата му статия „За езика”, написана с толкова много болка и любов към българската книжовност и публикувана в бр. 16 на в. „Свобода” през отколешната 1870 г.
За езика
В последньото време твърде често се печатат в българските цариградски вестници, а особено в „Право”, статии за езикът и това ме накара да река и аз нещо за тоя предмет и за българското правописание. Всеки народ трябва да се хвали със своя език, трябва да открива и да се опознава с неговите богатства, а ние, българите, вървим наопъки. Българският народ 500 години е живял под турско робство, преживял е и престрадал е твърде много, а затова е преживял и престрадал и езикът му: в езикът, като в огледало се види самия народ със своите достойнства, със своите погрешки, със своето образование и понятия, с една дума, езикът и народните песни са копие, което изображява самият народ и неговата история. Затова нашите учени мъже трябва да вървят по духът на народният език или по самият народ, защото езикът е оная сила, която отличава българинът от турчинът или от гъркът и казва му: „Ти си българин”. А що видиме ние? – Нашите учени викат, че езикът ни бил развален и че трябвало да се поправи (чегато г. Михайловски или г. Безсонов са в състояние да изправят народът, историята му, животът му или езикът му, ако само тия да би били и наистина развалени), да се прекрои и тогава българите да направят един книжовен език (??!), на когото да пишат нашите български книги. Трябва да разбереме, че езикът е майка на граматиката, а не граматиката – на езикът: граматиката е история или закон на езикът, и затова граматиките трябва да се съставляват според свойството и духът на езиците, а не да се правят по главата на г.г. Герова, Груева, Момчилова, Богорова и др. Който иска да напише граматика за българският език, той трябва да тури за основа живият български език, който се говори днес в България, а не сам да прави правила за българската граматика. Най-първата наша обязаност е да изучиме всичките български местни наречия, да направиме български речник и да опишем духът на нашият език, па после да се завземеме да изчистиме чуждите боклуци, т.е. турските, гръцките, руските и черковно-славянските думи и да ги замениме с български, както ги е учувал народът от толкова години. Ние сме българи, затова и езикът ни трябва да бъде български. Аз съм уверен, че българите дотогава няма да имат един книжевен език, докато учените не захванат да пишат по народният говор и докога не разберат, че тия не са ни старославяни, ни новославяни, а българи. Истина, че да изучи човек всичките български наречия и да опише положението или правилата на българският език е твърде тежко, но трудът му ще бъде най-славен и най-безсмъртен. Блазе им на онези мъже, които взимат тази тежка работа върху си и я довършват както трябва. В историята на българската книжевност ще останат имената не на тия учени, които вземат и побългаряват руската Востоковска граматика (Груев и Геров) за българите; а онези, които изпитат и опишат живият език по всички български околии в България, Тракия и Македония. Колкото за правописанието, то трябва да се пише с толкова букви, с колкото е потребно: нито с повече, нито с по-малко. За един глас не трябва да се пишат три гласни букви, защото туй не само че не докарва някаква полза на езикът, а плаши децата с непотребни мъчнотии. На тази твърде важна работа трябва нашите учени да дадат всичките си мисли, но трябва да ги дават с философическа безпристрастност, а не с ръждиви стари понятия и фанатизъм, защото в такъв случай само можеме тури на тази работа една добра основа.
