Желязното перде в очите на Европа

Автор: Диана Славчева

Миналата година, по инициатива на редица европейски интелектуалци, водени от бившия чешки президент и дългогодишен политически затворник по времето на комунизма - Вацлав Хавел, се случи нещо важно в новата история. Денят на подписването през 1939 г. на позорния пакт между двата тоталитарни режима – нацисткия и комунистическия, "Рибентроп - Молотов", провокирал началото на Втората световна война –  23 август, бе обявен за Европейски ден на жертвите на тоталитаризма. Честването му обаче така и не се ознаменува в повечето държави на обединена Европа и в институциите на ЕС. Там никой, дори от кумова срама, не се сети даже да запали една свещичка в памет на жертвите. И докато това разсейване миналата година може да се обясни с факта, че по същото време китайците шашваха света с триумфалната си олимпиада, сега световната сцена е относително спокойна откъм приковаващи вниманието събития. Но и тази година отново се очертава въпросният ден да мине незабелязано и неглижирано от страна на обществения интерес. Колкото и да търсих из интернет и медиите някаква информация за организирани мероприятия или паметни чествания, така и не можах да открия нито ред по този повод. Очакванията, че след присъединяването на бившите комунистически държави към ЕС дискусията за наследството на комунизма ще фокусира повече интерес, се оказаха ялови. А именно Европа, според Вацлав Хавел носи основна отговорност за онова, което се случи след 1917 г., “защото марксизмът беше, точно като нацистката идеология, създаден в Европа. Опростено може да се каже, че комунизмът се осъществи с прочутия влак, на който беше качен лично от немския кайзер Ленин с поръчката и финансовите ресурси за изпълнението й –  да предизвика хаоса и революцията в Русия. Струва ми се – продължава той, –  че е крайно време Европа да бъде наясно с централния си принос в развиването на идеологиите на тоталитаризма –  комунизма и националсоциализма, и в практическото им изпълнение. И да подходи обективно към миналото си като поеме своите отговорности за неговото обективно разглеждане”.

През нощта срещу 21 август 1968 войските на Източния блок от пет страни на Варшавския договор, сред които и България нахлуват в Чехословакия. 7 хиляди съветски танкове и 600 000 войници  окупират Прага. Според официалните съветски власти войските им са "повикани" от чехословашките комунисти, които са потърсили "братска помощ против контра-революцията". България изпраща танкова бригада от 33 танка Т-34. Над 100 души губят живота си по време на окупацията.

Всичко това е така, но Европата продължава да мига на парцали и да се прави на ни лук яла, ни мирисала. Като се замисли човек, това си е една нормална реакция на всеки, който се изтърве в гащите. Защото къде беше Европа, когато комунизмът в източната й част взимаше една след друга невинни жертви? Тя се криеше като срамежлива ощипана мома зад Желязната завеса. И докато в Прага през 1968 г. танковете на Варшавския пакт мачкаха чешките и словашките младежи, западноевропейските студенти приветстваха комунистически лидери и техните идеолози, изпратили войски за потушаването на бунта. Желязната завеса се оказа едно много «желязно» оправдание Европа да не си цапа ръцете с потъпкването на човешките права и репресии в тогавашните соцстрани. И лошото е, че до ден днешен, въпреки сриването на Берлинската стена, «желязното» перде от очите на Европа продължава да не е отстранено. И все още ние от източните покрайнини продължаваме да се чувстваме като натрапени на чужда трапеза второ качество хора.
Иначе Европата със завиден ентусиазъм проявява нездравата любопитност да наднича в чуждото канче. В приетата на 2 април т.г. Резолюция на Европейския парламент относно Европейската съвест и тоталитаризма
едва ли не истерично се настоява «да бъде повишена осведомеността в Европа относно престъпленията, извършени от тоталитарни и недемократични режими...  тъй като без памет не може да има помирение!», а в т. 6 на същата резолюция се изразява съжаление «че двадесет години след рухването на тоталитарните комунистически режими в Централна и Източна Европа достъпът до документи от личен характер или за целите на научни изследвания е все още необосновано ограничен в някои държави-членки».  Това, което в действителност спъва този процес, е липсата на искрена съпричасност и безрезервното ни приемане като равноправни европейци. Уви, западноевропейците очевидно никога няма да ни съчувстват за жертвите на тоталитаризма така, както ние скърбим за жертвите на тероризма, които Западна Европа даде в последните години като за свои братя. Защото дивият социалистически интернационализъм ни научи именно на това – да приемаме за равни с нас и аборигените в Танзания, и диваците в Кения, и въшливите цигани, и негрите в Алабама... Ето това западноевропейците не искат и да чуват. Те се гнусят дори и от бели хора като източноевропейците и са напът да си създадат свой собствен тоталитаризъм в рамките на обединена Европа – на великите и неповторими западноевропейци.
На фона на европейското безразличие, нека поне ние днес си спомним за това, което преживяхме в близкото минало, и да запалим по една вощеница за тези, които станаха жертва на социалистическата ни система.

В категории: История