Анкара да си плати за престъпленията

Автор: Велизар Енчев

Рано или късно истината тържествува, казват мъдрите, но забравили да уточнят, че голото признаване на фактите не  възстановява статуквото преди погазването им. Това най-добре се видя на 13 май т.г., когато Европейският съд за правата на човека (ЕСПЧ) осъди Турция за нарушени от нея права при военната агресия и последвалата окупацията на Северен Кипър.

Парадоксът тук е, че решението по делото “Кипър срещу Турция”, заведено от правителството в Никозия, бе взето от ЕСПЧ още на 10 май 2001 г. Тогава съдът постанови, че Турция е извършила 14 нарушения по Европейската конвенция за правата на човека. Ала на съдиите в Страсбург бяха необходими цели 13 години, за да отсъдят размера на обезщетението по това знаково дело.
Понеже съдебното решение е окончателно и не подлежи на обжалване, до 3 месеца Анкара е длъжна да изплати 90 млн. евро обезщетение на Кипър. Парите трябва да се получат от близките на 1456 безследно изчезнали кипърски гърци по време на военните действия през 1974 г.

Дали Турция ще плати и кога ще го направи, ако изобщо реши да уважи решението на съда, това са трудни въпроси, тъй като турската страна е известна с имперското си високомерие към чуждите интереси.
Веднага след обявяването на решението на ЕСПЧ турското външно министерство излезе с декларация, в която подчерта, че издадената присъда е погрешна.

"Тази лишена от всякаква юридическа основа и достоверност присъда няма никакво значение в светлината на продължаващия кипърски проблем", четем в текста на декларацията и се убеждаваме в едно: разделението на Кипър е свършен факт и няма сила, способна да убеди Анкара в обратното и да я принуди да уважава принципите и нормите на международното право.

За неинформирания читател е полезно да припомним тези позабравени факти:
През юли 1974 г., с поддръжката на военната хунта в Гърция, на острова е извършен военен преврат. Кипърският държавен глава архиепископ Макариос е свален от власт, а в президентския дворец се настанява Никос Сампсон - представител на гръцката организация EOKA, бореща се за присъединяването на Кипър към Гърция.  
На 20 юли Турция изпраща военни части в Кипър, които окупират острова. След турското нахлуване превратът пропада, архиепископ Макариос се връща на поста си, което бързо довежда до падане и на военната хунта в Атина.

Въпреки възстановяването на статуквото, Турция отказва да изтегли войските си, с аргумента за необходимост от защита на кипърските турци. През 1983 г. Севернокипърската турска република обявява независимост, но единствената признала я държава е Турция.
През 1975 г. е провъзгласена Турска държава Северен Кипър, с което кипърските турци се опитват да принудят гръцката общност на острова да подкрепи създаването на обща федерална държава. Тази стъпка не е подкрепена нито от кипърската гръцка общност, нито от международната общност.

След осем години неуспешни преговори с Република Кипър, през 1983 г. Северът обявява своята независимост и приема името Севернокипърска турска република, непризната до днес от Република Кипър и ООН. 
Според международното право Република Кипър запазва суверенитета си над цялата територия, влизаща в състава ѝ до 1974 г. Именно към това мнение се придържат всички останали държави членки на ООН. Затова на 1 май 2004 г. гръцката част на Кипър влезе в Европейския съюз, който разглежда територията на Северен Кипър като "територия на ЕС, намираща се под чужда военна окупация".

Кипърският проблем не е единственото уязвимо място на Турция. Добавим ли перманентната криза с обезправените кюрди и зловещата сянка на масовото избиване на арменци в началото на XX век, Анкара е обект на засилващи се критики както към дискриминационната й вътрешна, така и към агресивната й външна политика.
Съзнавайки че отричането на фактите не засилва международните позиции на страната, на 23 април т.г., само ден преди датата на турския геноцид над арменците в Османската империя, Реджеп Ердоган направи изненадваща стъпка.

В навечерието на 99-ата годишнина от геноцида турският премиер поднесе съболезнования на наследниците на арменците, избити и изселени от турските войски по време на Първата световна война.
И тук възникват логични за нас въпроси. Защо Турция не се покая за ликвидирането на средновековната българска държава? Защо България не е осъдила с акт на парламента нито геноцида над арменския народ, нито петвековното робство, нито кланетата над тракийските българи през 1913 година?

Първата община, която през 2008 г. призна геноцида над арменците, бе Бургаската, тогава оглавявана от Валери Симеонов. Бургас призова Народното събрание и останалите общини да вземат позиция по въпроса, в резултат на което много общини приеха подобна декларация.
Защо Турция не признава геноцида над арменците, това е ясно. Ако го стори, турската държава ще плаща солидни обезщетения на пострадалите арменци, както Германия плаща за престъпленията на Хитлер.

Но че Народното събрание не последва примера на десетки западни държави и не осъди геноцида над българи и арменци, това е свидетелство за късата ни историческа памет и за опасната ни зависимост от Анкара.
Рано или късно Турция и Армения ще постигнат взаимно задоволително решение за признаване на геноцида. Но въпросът за финансовите обезщетения е доста сложен и ще се проточи във времето, както едва след 99 години Анкара поднесе половинчато извинение, в което кланетата се наричат инциденти.

Кой е най-важният аргумент в полза на финансовите ни претенции към Турция? На 18 октомври 1925 г. в Анкара (тогава Ангора) е подписан договор между София и Анкара, според който Турция се задължава да изплати обезщетения на българските бежанци от Източна Тракия и Мала Азия, прогонени или избити след началото на Междусъюзническата война от 1913 г. При това правителствата на двете държави ратифицират договора, който обаче още не е изпълнен.

Ангорският договор е препотвърден през 1992 г., когато премиерите на България и Турция сложиха подписите си под Договор за приятелство, добросъседство, сигурност и сътрудничество. Така че този документ не може да бъде денонсиран при никакви обстоятелства.
Затова е особено важно Народното събрание да приеме декларация, осъждаща избиването и прогонването на тракийските българи през 1913 година. Ердоган поднася съболезнования на арменците, но не признава геноцида, защото иска да избегне финансови претенции от страна на Ереван. За разлика от Армения България е в много по-добра позиция, тъй като има зад гърба си Ангорския договор от 1925 г. и договорa от 1992 г.

Сега е моментът да се възползваме от прецедента, поднесен ни от Ердоган с половинчатото му извинение за арменската голгота. А след Кипърската присъда на Европейския съд за правата на човека Турция е в още по-слаба позиция.
Точно сега е моментът парламентът да почете с декларация страданията на българи и арменци. Подобен документ може да има не само морални, но и международноправни и произтичащите от тях финансови последици.

Турция трябва да си плати за престъпленията срещу българи и арменци, както сега ще плати на кипърските гърци за жертвите на турската агресия през 1974 година. Който не вижда това, той е или слепец, или слуга на чужди интереси.

Анализирай това
И тук възникват логични за нас въпроси. Защо Турция не се покая за ликвидирането на средновековната българска държава? Защо България не е осъдила с акт на парламента нито геноцида над арменския народ, нито петвековното робство, нито кланетата над тракийските българи през 1913 година?

В категории: Анализи , Горещи новини