Преди време неочаквано във „Фейсбук“ се разрази истинска буря, която обаче бързо отшумя. Един баща сподели в социалната мрежа, че веднъж като се прибрал вкъщи,
Автор: Милко Петков
заварил ужасяваща гледка – дъщеря му, ученичка в 6 клас, държала в ръце гребен, имитиращ микрофон, хвърляла гюбеци и пеела нещо на неразбираем език... Родителят установил впоследствие, че рожбата му си учи урока по музика – за домашно тя трябвала да изпее песен на турски език от раздела „Музика на балканските народи“.
Възмутеният татко се обадил на свой колега, чийто син също бил ученик в шести клас, но в друго училище. Оказало се, че и той има такава задача. Междувременно щерка му намира оригиналната мелодия, а чрез свои дружки с братовчеди в Разград, а те пък с приятели в Турция, си осигурява и оригинала на песента.
Цяла група потресени родители от София притискат учителя по музика да обясни защо отрочетата им трябва да пеят турска песен. Той се оправдава, че директорът му разпоредил, директорът се оправдава, че получил нареждане от Инспектората по образованието, оттам пък прехвърлят топката към Образователното министерство. Служителите там пък невъзмутимо отговарят, че нямат нищо общо със случая.
Кръгът се затваря. Стига се до предаване по темата в една телевизия, която включва в ефир по телефона говорителя на МОН. Той, от своя страна, пояснява, че в предговора към раздел „Музика на балканските народи“ нарочно е упоменато, че ръководството на всяко училище само взема решение коя песен да се изпее от всичките възможни варианти. И става така, че в цяла България даскалите решават учениците да учат турската песен, а не сръбската или гръцката, да речем.
Става очевидно, че разни задкулисни кукловоди, сръчно дирижирани от колониалните си господари, умело разиграват плановете си какво да няма и какво да има у нас. Тенденциите са ясни – не трябва да имаме многобройна, модерно въоръжена и боеготова армия; не трябва да имаме добре облечена, достойно заплатена и мотивирана полиция; недопустимо е да имаме силна икономика и селско стопанство, ефективна здравна система, добро образование и култура, високи спортни постижения и т. н. Добре е обаче да имаме нарастваща безработица, силно корумпирана съдебна система, която да си затваря очите пред престъпниците, да цари мизерия и населението с всяка изминала година да се топи демографски. Това – последното, не бивало да ни тревожи. Поне така ни успокои Сталинка (Кристалина) Георгиева, която очерта светлата перспектива пред нацията нелегалните имигранти, навлизащи на тълпи у нас, да оправят положението.
Спомням си, че когато бях в средните класове на гимназията, почина проф. Александър Бурмов – първият ректор на Великотърновския университет. Още преди да си отиде от този свят, се понесе мълвата, че бил извикал най-близките си колеги, тогава само кандидати на историческите науки, и им завещал три истини, подкрепени със съответните писмени доказателства. Двама от набедените направиха изявления в местния вестник „Борба“, че това са градски легенди и бяха готови да се закълнат в най-милото си, че нищо не знаят. И както става в подобни случаи, липсата на точна и достоверна информация се запълва от друга, която може и да няма нищо общо с истината.
Нека все пак да кажем в какво се състояха тези легенди. Първо – кой Левски увисна на бесилото край София? Второ – кой и защо уби Христо Ботев? Трето – защо България изпада под турско робство? И тъй като в момента първите две излизат от темата на настоящата публикация, ще се спра само на третата. Та според професора причините за това са слабата централна власт в лицето на Иван Шишман и силните центробежни сили, които големите войводи използват, за да се обявят като самостоятелни владетели на различни деспотства.
По онова време хората са бедствали и гладували. Те не вярват ни на цар, ни на боляри. Чувството им за национално достойнство и българщина напълно било изчезнало и те до такава степен са били апатични, че не ги е интересувало кой ще бъде следващият им господар. И в момента българите отново изпитват подобно чувство за свободно падане.
Наскоро от Чикаго се завърна една колежка на моята съпруга, магистър фармацевт. Заминала за САЩ през далечната 1996 г. с тригодишната си дъщеричка. От нейния разказ става ясно, че в този град си направили малка България. Имали си български ресторанти с най-вкусните български ястия, хранителни магазини с български стоки, читалище, напълно издържано от местните емигранти, имали даже две български аптеки. Съвсем естествено, че си имат и две български училища. В България като нямаме България, защо в Чикаго да нямаме.
Поводът за нейното посещение на родна земя беше сватбата на неин племенник. Нямаха кола, закарахме ги с нашата и щем не щем, се оказахме свидетели на ставащото. Ядене, пиене, приветствия от кумовете, подаръци, както си следва и музика. Съставът по една случайност беше от Южна България. По едно време, по-скоро за настроение, оркестърът засвири една шопска копаница. Никой обаче не ставаше да играе.
Изведнъж на импровизираната сцена изскочи нашето чикагче – Десито. Като започна с едни „тропанки“, „друсанки“ и „завъртанки“, всички се слисаха. А като свърши танца й, всички наскочиха да прегръщат, целуват и хвалят момичето. Не видяло толкова обич на едно място, то се чудеше какво да прави. Приближи я и една възрастна жена, която стисна десницата й и нареждайки „Боже, Боже, докъде докарахме работата, че Америката да идва да ни показва какво нещо е туй българското“, заплака.
И на мен ми се доплака от тази сцена, докато в главата ми се въртеше мисълта, че май отново настъпва цар-Шишмановото време!
Навярно авторът на тази статия е прав в почти всичко и в почти нищо не греши. Чудя се подобни патриоти какво правят за България - плащат си честно данъците, отглеждат по четири-пет деца за заздравяване на нацията, работят денонощно за увеличаване на националния продукт? И кога са искрени - когато дойдат в Истанбул и се захласват от високите стандарти в Турция или когато леят сълзи по България?
