Отминалата 2015 г. ни остави в окото на бурята, като мнозина са снишени в очакване лошото да отмине само
Автор: Анна Александрова
Понякога рефрените в политиката са по-трайни от новините и по-многозначителни от промените. Можете да го наречете както искате – закономерност, устойчивост на постулатите и заклинанията, дори (зло)употреба с вечни мантри. В последния случай ефектът е поразяващ и парадоксален: изглеждаш винаги актуален, докато всъщност стоиш вън от талвега на времето.
Което не пречи да спазим традицията и да се върнем година назад, за да се опитаме да видим дали сме се придвижили напред, понеже стоенето на място е от лукаваго и служи единствено нему.
Всъщност, ако трябва да споменем в телеграфен стил как се движиха през 2015 г. онези реформи, които бяха определени за стратегически от управляващите, рискуваме да попаднем в стъпките на тангото: две напред – една назад.
За реформа на реформите бе обявена поредната реконструкция в съдебната система. При това тя непрекъснато бе обвързвана с промени в Конституцията.
Оставката на министъра на правосъдието Христо Иванов в края на годината дава отговор както на въпроса дали реформата се случи в пълен обем, така и за ползата от нея – поне на този етап.
Конституцията бе променена на ниво „исторически компромис”, без от това да следват видими и скорошни промени в системата. Тъкмо напротив – през цялата година съдебната система се тресеше от скандали, чийто „венец” се оказаха незнайно как записаните откровения на две гнили ябълки – бившите съдийки от СГС Владимира Янева и Румяна Ченалова – като и двете в момента са от другата страна на съдийските банки, т.е. клиенти на правосъдието.
В този ред на мисли победител в категорията „автодиагноза” е председателят на ВКС Лозан Панов – не защото е виновен или невинен, а заради мястото му в една от трите власти, критикувани от него. Нека се върнем към неговото обобщение за ставащото в България, в което той използва за отправна точка мисълта на Рузвелт, че "В политиката нищо не става случайно и ако нещо се е случило, значи така е било замислено”.
„Затова, ако за четвърт век демократично съществуване държавата и обществото ни бяха поставени под пълен олигархичен контрол, значи така е било замислено.
Ако през това време 2 млн. българи напуснаха страната, сред които и голяма част от цвета на нацията, значи така е било замислено.
Ако тези, които останаха, не вярват, че съдебната система е справедлива, не вярват, че партии ги представляват, не вярват, че органите на реда ги защитават, не вярват, че данъците им работят за тях, не вярват на институциите, не вярват на медиите, значи така е било замислено.
Ако гражданите не вярват на държавата и в това недоверие изключително благоприятно се развива статуквото, значи така е било замислено. Ако в едно отворено и свободно общество, за каквото ние се считаме на хартия, търсенето на истината го наричат преврат, значи така е било замислено.”
Толкова за съдебната реформа, която бившият министър Христо Иванов виждаше като революция, поради което стана жертва на правилото, че революциите изяждат децата си. В случая с Иванов това бе едно усърдно търсено и доста театрално изиграно „изяждане”.
Споменаването на този политико-кулинарен акт е оправдано единствено заради последвалата реакция на лидера на ДСБ и съпредседател на Реформаторския блок Радан Кънев, който се обяви за опозиция на управлението, в което участваше Христо Иванов и в което останаха Петър Москов (като представител на ДСБ и доскорошен заместник на Кънев) и Меглена Кунева, Николай Ненчев и Тодор Танев (като министри от РБ).
Толкова за сагата по тази „реформа на реформите”, която преди малко повече от година – на 21 януари 2015 г. - тръгна с безпрецедентна парламентарна подкрепа (173 депутати бяха „за” и само 4 гласуваха „против”) за актуализираната стратегия за продължаване на реформата в съдебната система и завърши с още по-впечатляваща подкрепа на спорни промени в Конституцията, което предизвика вместо аплодисменти - рехави протести в защита на „изядения” министър и частична неизвестност за по-нататъшното участие на ДСБ в РБ и в управлението.
Както каза президентът в новогодишното си слово, вече няма място за половинчати реформи нито в съдебната система, нито в здравеопазването, нито в образованието или енергетиката. Което все пак се отнася за отминалата 2015 г. Защото, ако следваме логиката, че реформи се правят в първите две години от едно управление, то в новата 2016 г. вече няма време за реформи.
А дали наистина е така – предстои да видим.
