Официално Денят на Ботев се отбелязва едва от 1901 г., когато се навършва четвърт век от гибелта на поета революционер
Автор: Кънчо Пеевски
След освобождението на отечеството ни от многовековното османско иго буржоазната власт се отнася с пренебрежение и потапя в праха на забравата живота и делото на великия поет и революционер Христо Ботев. „В разстояние на осем години за нашия херой не са ставали ни панахиди, ни парастаси (вид църковна служба, б.а.), ни пък какво-годе друго възпоменание, като че народът, за който се е той борил, не съществува вече!“ – пише Захари Стоянов във възпоменателната си статия от 19 май 1884 г.
На 18 май (стар стил) същата година, и то не по „височайши указ“, а по инициатива на пловдивския възрожденец – учителя Георги Бенев, във Враца и Пловдив – столицата на Източна Румелия, се организира голямо честване на годишнината от героичната смърт на пламенния патриот. Осуетява се и намерението на тамошното правителство да обяви 2 юни (нов стил) за Ден на султана.
През следващата година Георги Бенев отново – сега вече с дейната помощ на Захари Стоянов – организира отбелязването на 2 юни. Той написва и призив под формата на стихотворение, озаглавено „Защо реших да чествуваме на Ботев празника“.
В деня на възпоменателното тържество пред пловдивското гражданство произнася патриотична реч Кирил Ботев – брат на поета революционер и самият той участник в четата му. Слова произнасят и учителите Ат. Патев и П. Зографски.
През 1885 г. е бил организиран и специален комитет, който във връзка с десетгодишнината от сражението на „Милин камък“ публикува на страниците на в. „Независимост“ от 14 май 1886 г. следната обява: „Комитетът за тържественото чествуване на деня 18 май, в който геройски Ботевата чета е издържала силно сражение с турските аскери, башибозуци и черкези, съгласно чл. 11 от Устава за отпразнуването на този ден, обявява, че и тази година 18 май ще се отпразнува както и други години. С това молим участвуващите в тази чета и всички желаещи български патриоти да присъствуват него ден в местността „Милин камък“ при с. Баница (Врачанска околия), гдето ще стане тържеството“.
Към края на 80-те и началото на 90-те години на ХІХ в. празникът все още не се отбелязва в национален мащаб, а преди всичко от населението на селищата и районите, през които е минал Ботев и неговата чета. Стотици хора се стичат всяка година на 17 май на мястото край Козлодуй, където дружината е стъпила на свидната българска земя. А на следващия ден на Милин камък става събор на населението от околните села. На 19 май тържествата се пренасят във Враца.
„Въобще на 17, 18 и 19 май от Козлодуй до Балкана е народен празник на населението, откъдето е минала храбрата чета“ – пише един тогавашен журналист. Но връх Вола все още самотно тачи паметта на героя. „Мястото е така стръмно и непроходимо, щото човек само пеша и по един може да се промъкне дотам“ – обяснява един от първите Ботеви поклонници защо тържеството не се извършва на самото лобно място.
Едва през 1888 г. Захари Стоянов заедно с още двама-трима души се изкачва дотам, промъквайки се през шубраците и надвисналите скали. През 1901 г. в деня на 25-годишнината от гибелта на Христо Ботев се събират 10 000 негови поклонници. Двадесет и пет години по-късно те са над двадесет хиляди.
Постепенно централното честване се установява във Враца и на лобното място в Балкана. Празникът започва да се отбелязва и в други български селища, макар и не пряко свързани с живота или величавия подвиг на героя.
18 май 1887 г. По калдъръмените улици на София преминава неголяма група Ботеви почитатели. С музика и след като се държат „прочувствени речи за славните подвизи на народните труженици“, те се отправят към Княжевското шосе. Столичните вестници пишат: „Ние благодарим на инициаторите, че поне и толкова можеха да направят, щото да се почете паметта на Ботев. Надяваме се, че други години тоя ден ще се празнува по-тържествено“.
Характерно за първите чествания е, че те са били чисто народни. Един тогавашен журналист отбелязва: „По-видните ни хора, тъй наречените по-учени, всякога странят от подобно нещо... И на тоя славен ден няма да видиш никого другиго освен пак хора от долна ръка, бивши сподвижници на Ботев“. А на празненствата свирят кавали и гайди, вият се кръшни хора и ръченици, патриотични песни огласят простора.
През 1890 г. в центъра на Враца се открива първият паметник на гениалния поет революционер. В тържеството взимат участие неговата майка Иванка Ботева и дъщеря му Иванка Христо Ботева.
През 1887 г. Димитър Благоев е поканен от пловдивското ученическо дружество „Напредък“ да напише слово, което да бъде прочетено на вечеринка в памет на Христо Ботев. Подрастващото поколение е изпълнено с дълбоко преклонение пред делото на големия родолюбец. Учениците от горните класове тачат паметта му и всяка година са сред най-пламенните поборници за отпразнуването на 2 юни.
По-късно – след основаването на Висшето училище в София и преустройството му в Софийски университет, патриотичното начинание е горещо подето от студентската младеж. И към края на миналия век денят за поклонение пред Христо Ботев става неофициалният, но утвърден по традиция празник на българското студентство.
Буржоазната власт официално провъзгласява през 1888 г. 18 май за имен ден на Кобургския принц. Нейната маневра е твърде прозрачна, защото в православния календар името Фердинанд липсва. Целта е княжеският „тезоименен ден“ (имен ден на високопоставено лице, б.а.) да измести Ботевия празник и непременно да придаде ново съдържание на паметната дата, като елементите на социален протест, присъщи на Ботевото творчество, да бъдат елиминирани напълно. Господстващата класа у нас се стреми всичко чуждо на нейната идеология да изчезне от народното съзнание.
За намеренията й да премахне Ботевия ден и да го подмени с „тезоименния ден“ на Кобургския принц „Работнически вестник“ пише през 1902 г.: „Единият е празник на монархизма; другият – на революцията, свободата. Всичко грабливо и потисническо, що живее от кръвта и потта на работния народ, величае монархизма и се присламчва около трона. Самият работен народ обаче, в лицето на Работническата партия, слави Ботева и неговите дела“.
Официално 2 юни се чества едва от 1901 г. в деня на 25-годишнината от гибелта на поета. На тържеството на връх Вола са поканени и всички живи Ботеви четници. Две години по-късно БРСДП (т. с.) използва Ботевите тържества за пропагандирането на социалистическите идеи. Паметна е и 1905 г., когато тесните социалисти от Оряхово канят свои съмишленици и от другите крайдунавски градове. Те пристигат с кораби от Видин, Лом, Свищов и Русе, за да се поклонят пред безсмъртния подвиг на Ботев и неговите другари. Тесните социалисти обаче не взимат участие в организираната от представителите на различните буржоазни партии празнична церемония, а се отделят в самостоятелна група, като рецитират Ботеви стихотворения и пеят революционни песни.
Историческите данни свидетелстват, че българските социалисти почитат паметта на Ботев и отбелязват неговия ден още от паметното събиране на Бузлуджа през 1891 г. Те водят упорита борба за превръщането на Ботевия празник в ден на преклонение пред най-святите патриотични идеали.
Но буржоазията полага много усилия, за да обсеби датата 2 юни. След абдикацията на Фердинанд тенденцията за „двата празника“ остава. С шумни тържества и помпозни шествия, с високопарни речи на владици и министри, с „биене на крак“ на „верните на Отечеството“ полкове пред генералитета, управляващата класа иска да затъмни народностния характер на празника и изцяло да поеме в свои ръце неговото отбелязване.
Устройват се церемониални тържества и шествия, строят се и се откриват паметници, речи произнасят владици и министри. А с палки и жестоки побои полицията награждава всеки „смутител“, дръзнал да рецитира „Моята молитва“ или да заклейми с Ботевите гневни слова „чорбаджийския патриотизъм“.
„Буржоазията се кичи – пише Г. Кирков, – с „възхищение и почит“ към Ботева, за да го обезличи и го преобразува по свой образ и подобие. Обаче новото време все повече става време на истинските идеали на Христо Ботев“.
За БРСДП 2 юни е възможност да разгаря у народа чистия и светия патриотизъм, противопоставен на насаждания от буржоазията шовинизъм. Събрани в цирк „България“, през 1902 г. 1500 работници изслушват двучасовата пламенна реч на Дядото „Върху живота и деятелността на Ботева“. На състоялата се след това вечеринка Г. Кирков говори за „Христо Ботев и нашите задачи“. След една година притихналото множество в цирк „България“ аплодира сказката на Гаврил Георгиев „Христо Ботев и съвременната революционна борба“. С възгласи в прослава на поета и делото му въодушевените слушатели се присъединяват към традиционното студентско шествие и манифестират заедно на софийските улици.
Показателно за класовото отношение на българската буржоазия към паметта на поета революционер, надигнал се в творчеството си до висините на най-доброто в световната революционна лирика, е и фактът, че до 1922 г. в Калофер – родното място на Христо Ботев, 2 юни не е бил честван. Затова пък 3 юни бил обявен за... църковен празник. На този ден поповете от града събирали вярващите от трите черкви в училищния двор и отслужвали тържествен молебен.
Все пак буржоазната власт от чувство за местен патриотизъм позволявала да бъде казано кратко слово за делото и смъртта на Христо Ботев, но след свършване на молебена. Речта се произнасяла от главния учител, но в нея едностранчиво и предпазливо споменал само, че видният революционер е паднал в неравен бой против петвековното робство, без да пророни и дума за неговите идеи.
Едва през 1922 г., когато комунистическата партия спечелва общинската власт в Калофер и в общинския съвет има девет души комунисти и трима представители на всички други буржоазни партии, 2 юни е обявен за местен официален празник. Кметът на „червената комуна“ издава нарочна заповед, в която се казва: „По случай епическата смърт на нашия велик съгражданин, поет, революционер и пръв български комунист Христо Ботев, паднал в неравен бой на 2 юни 1876 г. на Врачанския балкан в борба за народната свобода, против османското политическо робство и класовата тирания на българското чорбаджийство, в чест на неговата памет и за назидание на бъдещите поколения“, се обявява 2 юни за местен национален празник, „поради което общинското управление няма да работи и всички общински заведения ще бъдат затворени“.
И наистина в Калофер този ден през 1922 г. преминава по един обред, утвърден още при първите чествания на 2 юни. Организирано е паметно публично събрание, без молебен и тамян, с обширен доклад за революционната дейност на Ботев. Направена е и масова манифестация на града с портрета му и с бойните песни на поета, подети от признателното калоферско гражданство.
Като празник на прогресивното българско студентство 2 юни е обявен при основаването на БОНСС (Български общ народен студентски съюз) през 1930 г.
През следващите години, в условията на полицейски терор и жестоки репресии, чрез масовите поклонения на връх Околчица и акциите, предприети в столицата, нашето студентство манифестира своята неразривна връзка с народа, като издига политически искания за спиране на произвола над трудещите се, за незабавно освобождаване на всички подсъдими и осъдени по фашисткия Закон за защита на държавата, против опасността от империалистическа война.
Дори зад решетките политическите затворници отдават почит на големия патриот. През 1927 г. за първи път във врачанския затвор над 100 осъдени по политически причини организират митинг.
Превръщането на 2 юни в ден на протест срещу реакционния характер на царското правителство датира своето летоброене от 1932 г., когато жителите на с. Брацигово се събират пред гробовете на убитите през Септемврийското въстание. Ден на поклонение пред паметта и делото на всички народни дъщери и синове, дали живота си за свобода и правда – ето го народностният характер на Ботевия ден преди 9 септември 1944 г., в условията на монархо-фашистката диктатура.
През 1936 г. „Работнически вестник“ отбелязва честванията на 2 юни в София: „Едва ли остана квартал, в който да не бе изнесена най-малко една беседа за Ботева и неговото дело. Тая година Ботевият ден беше до голяма степен всенародно чествуване“.
Осъществяват се словата на Захари Стоянов, написани от него при зараждането на празника: „Всяко велико и похвално дело ще започна с техните имена, от техните гробове. Те притежават толкова сила, щото и умрели могат да бунтуват народите и да ги водят към светлото бъдеще“.
Като няма възможност да обезличи прогресивния характер на Ботевия празник, през 1942 г. правителството забранява неговото честване, а през 1943 г. демонстриращите студенти и работници пред паметника на поета революционер в София са разгонени с оръжие.
Патриотичната българска колония в чужбина също не остава безразлична към Ботевото дело. През 1907 г. нашите студенти в Загреб устройват събрание за Ботев. Стотици войници и офицери отбелязват през 1919 г. 2 юни във военнопленническия лагер „Самли“ край Солун.
Тридесетте години бележат началото на ежегодните поклонения пред живота и делото на пламенния родолюбец, извършвани от прогресивната българска емиграция във Франция, Съединените щати и други страни по света – там, където туптят сърцата на Ботевите сънародници.
След 9 септември 1944 г. 2 юни е обявен за Ден на Ботев и на загиналите в борбата против османското иго, капитализма и фашизма и в Отечествената война. Тържествата по случай 100-годишнината от героичната смърт на Христо Ботев на връх Околчица през 1976 г. се превръщат във величествен всенароден митинг-поклонение на признателните потомци.
