Героите, проливали кръвта си за Освобождението на България, са впрягани като добичета в каляската на самодоволния княз Александър Батенберг, а народът вика: Ура!
Автор: доц. д-р Петър Ненков
Един срамен момент от българската история, който не е намерил място в учебниците, разкрива противоречиви черти на българската народопсихология. Опълченците, проливали кръвта си за Освобождението на България, са впрягани в Русе като добичета в каляската на самодоволния княз Александър Батенберг, а народът вика: Ура!
Много от тях, като по-малкият брат на Левски - Петър Кунчев - герой от боевете на Шипка, заболяват и умират в пълно забвение и мизерия, като скотове, а бившите чорбаджии-туркофили през робството, стават новоизлюпени парвенюта, важни политици и буржуа!
Това кара потресеният Иван Вазов да напише своята великолепна стихосбирка "Епопея на забравените”.
Сто тридесет и девет години оттогава, начинът на мислене на българите не се е променил съществено. И днес, както тогава, политиците всичко обещават, но веднъж вземат ли властта, започват да се гаврят с народа. А той се оплаква и заканва, но щом дойдат изборите, безропотно и чинно си пуска гласът за същите тези свои мъчители - любимци.
А после, после пак се оплаква от тях! Парадоксално, трагикомично и невероятно, но факт.
Ето как е описал този срамен момент Захари Стоянов в своята книга "Превратът":
...”Щом свърши благотворителната си реч Негово височество, святият старец махна с ръка на Стоил Попов, а тоя, последният извика на пехливаните: „Хайде!“ От един път 10-15 въжета се източиха като смоци изпод гайтанлиите аби, намятаха ги на вратовете си и се впуснаха да вземат хляба на четириногите животни, да ги изместят из хамутите и да турят себе си на тяхно място.
Бързат бедните турци един през други, кой по-напред да вземе мястото на кон, а рошавите им чалми, които не търпят твърде бързи движения, изпоразвиха се. В късо време ред чалми и бръснати глави стояха наредени в конските хамути като стъпала, понеже мястото, гдето спря колата, е малко стръмно.
Тая картина, състояща се от гъжви и бръснати глави, не се хареса на патриотите. Това най-добре трябваше да забележи святия владика, най-главният виновник на тържеството.
Най-много се докачи негово калугерско честолюбие, когато Хитрово си тури очилата и погледна на бедните турци арабаджии, които се мъчеха като грешни дяволи в конските хамути, па и на Негово височество не стана добре, тоест аз искам да кажа, че въпросът: „Няма ли поне един българин да влезе между турците в конския хамут“ сам по себе си възникна в главата на всички.
Стоил Попов, който тичаше, като бесен, ту до владиката, ту до опълченците и турците, пак взе работата в свои ръце. Вирна той глава нависоко и изгледа всичките присъстващи, да ги оцени с поглед: кого именно да покани да завземе мястото на кон.
Естествено бе, че погледът му не можеше да падне на никого другиго, освен на героите от Шипка – опълченците, които се бяха наредили близо до княжеската кола, начело с Гецо, който държеше разкошно трицветно знаме в ръка.
– Гецо, остави байряка настрана и поведи момчетата да направят една чест на НЕГОВО височество! – каза той и почна да тегли знамето от Гецовите ръце.
Но Гецо се опря и не пуща знамето.
– Гецо, брат да ми си, недей ни засрамя пред Негово височество! Гецо, моля ти се, докажи, че си опълченец – повтаря Стоил ефенди и удря Гецо с двете си ръце по рамото.
Гецо се вълнува и смущава още повече, тъй като от минута на минута публиката захвана да обръща внимание на преговорите между него и между ефендето. Метне поглед Гецо към княжеската кола, гдето се напрягат да теглят само турци, вижда му се нещо грозно, чувства той, че макар и да стоят в колата скъпи гости и високи особи, съзира той, че независимо от скъпите гости, не е почтено и достойно човек да става от двуног на четириног и да взема образа на добитък.
– Гецо, не се май, братко, недей остава само турците да препоръчват себе си, че са верни поданици. Гецо, пропадна Русчукът! Ти само ще умиеш петното! – вика Стоил още по-разпалено.
Сиромах Гецо изгуби себе си окончателно. Кога през живота си е бивал той поставен в такова положение, щото да го гледат хиляди очи, в това число две княжески и две освободителски. Едър пот покри неговото високо чело, а дългата му брада играеше като кречеталото на воденицата.
Един път погледне той на бъдещите свои другари по хамута, които бяха изплезили език да се напъват, втори се повърне и направи сравнение със своите ордени, покачени на гърдите му, с дългата си брада, със знамето опълченско, под което се е борил против тиранията, срещу робството, за право и за човешки правдини и за равенство!... Навсякъде, по всичките линии - противоречие, скандал и мерзост.
Най-после той вдигна глава да погледне и публиката. Там наблизо стоят с човешко достойнство, мирно и спокойно неговите съграждани, неговите бивши другари от борбите с турците и гърците. Тяхното присъствие, техните погледи още повече смущават Гецо, още по-силно карат да се поти неговото чело. Но Стоил Попов, който отдавна е изгубил образ и подобие на човек, бутва Гецо да потъне до шията в калта.
– Гецо, скоро бе, братко, остави байряка! Какво ще каже руският консул, като гледа, че само турци са се впрегнали в колата, а българин ни един. Изгубени сме, Гецо, моля ти се като на брат!...
И Гецо пречупи врат най-после. Подаде той знамето другиму, позакопча си палтото, тръгна към хамута с такава охота, като кога отива човек на бесило. Един турчин метна на врата му едно въже, а друг му подава примката да си пъхне вътре главата. Два пъти я пъха той и вади, защото дългата му брада се заплиташе на въжетата.
Подире му дойдоха още няколко опълченци, които така също се впрегнаха в хамутите, и колата на скъпите гости се поклати към града. Пронизително Ура се изтръгна от гърдите на присъстващите, което продължи няколко минути.
Тук аз погледнах в лицето на Негово височество, което беше самодоволно, тържествуващо и весело.Двукраките коне изкараха своята мисия чак до Митрополията –около половин час разстояние от Сарая. А пустата местност, за зла чест, не е равна. От старото пристанище до Байряклъ джамия е стръмнина, която, дордето изкарат питомните добичета, трябваше да почиват на няколко места. По-нататък те бягаха вече като зайчета.
Публиката викаше гръмогласно Ура и букетите падаха както в краката на гостите, така и по главите на човекообразните коне. Чуваха се тук-там и няколко гласове, които викаха да живеят опълченците”…..
Руската империя нее била идеална.В нея на власт са били помешчици,генерали и министри и те с поместия-земя за чифлици.Цар Александър Романов-Освободител е бил прабългарин по кръв с немкиня майка,но е бил зависим от ужасните помешчици.З.Стоянов е писал-В руските села на мужиците помешчика е бил обслужван от млади госпожици,които му чистели стаята,галили и миели краката в леген,а земята била на помешчика с документ-селянина е бил слуга.Тези руски помешчици са дали власт на мазни българи-чорбаджии-с чужд корен от Албания,Гърция,Сърбия и тези наши чорбаджии са разсипали Нова България.Неслучайно брата на В.Левски-Петър Левски е умлял без пенсия-кому от новите ни управници е мислел за него...Защо П.Хитов,Цеко Петков,Първул Станков не са били на власт в областните градове-окръжни управители,защото не са били нужни на помешчическите руски управници и новите ни чорбаджии-бивши конашки-турски слуги-по Д.Маринов.
