Навършват се 90 години от рождението на един от най-известните български театрални и кинорежисьори Любомир Шарланджиев
Автор: Борислав Гърдев
Тъжен е поводът да почетем паметта на един от най-известните български театрални и кинорежисьори Любомир Шарланджиев. Той умира на 48 години – роден е на 18 април 1931 г., а си отива от този свят на 22 юли 1979 г. по време на снимките на последния си филм „Трите смъртни гряха”, довършен от съпругата му Невена Коканова.
Дълго съм размишлявал върху необикновената и трагична съдба на този наш творец.
При него като че ли късметът, щастието и личният триумф вървят ръка за ръка с огорченията, заблудите и терзанията.
Той завършва ВИТИЗ през 1956 г.при Желчо Мандаджиев. Първоначално се изявява като актьор. Партньор е на Апостол Карамитев в култовата мелодрама на Янко Янков „Това се случи на улицата”, изпълнявайки със завидна лекота ролята на Лазо.
На следващата година, отново под режисурата на Янков, е в ролята на Чавдар в „Години за любов”. Играе одухотворено, напористо и непосредствено, да го кажем модерно за тогавашните сковаващи артистични щампи.
На снимачната площадка среща партньорката си Невена Коканова, играеща Ема и веднага и до уши се влюбва в нея. „Тя е необикновена, тя е невероятна! Искам да се оженя за нея – веднага, каквото и да става!”, изплаква той пред колегата си Иван Андонов.
Това е разбираемо, тъй като и в началото на своя творчески път на 19 г. Коканова е най-красивата българска киноактриса, а какво остава за по-късно, когато се утвърждава като гранддамата на българския екран. Колко са били ухажорите и обожателите й не знам, но тя все пак предпочита Шарланджиев (вероятно и защото са земляци – тя е родом от Дупница, а той от Благоевград), за когото се омъжва в Габрово през 1958 г. и с когото е неотлъчно цели 21 години.
Шарланджиев има още две артистични изяви – при Боян Дановски в „Точка първа“ (1956) и в „Гибелта на Александър Велики“ (1968) на Владислав Икономов, където отново си партнира със съпругата си Невена като гостуващ писател от София, но те, меко казано, са нефизиономични, с цел трупане на опит или услуга на колега.
През 1958 - 1959 г. Любомир Шарланджиев е в Русе, след стажа си в Габрово от 1956 – 1957 г., постига шумен успех с театралната си постановка „Всяка есенна вечер” (който ще бъде повторен през 1975 г. с работата му по „Януари” на Йордан Радичков в Сатиричния театър), основава местния киноклуб, става член на БКП, а след това заминава на специализация в Москва при прочутия Михаил Ром.
В интерес на истината, съветският филмов класик по това време не снима – след провала си с „Убийство на улица „Данте”(1956), но явно обучението при него подпомага формирането на качествата и спецификата на постановчика Шарланджиев.
Завръщайки се в България той получава самостоятелна работа по сценария на Тодор Монов „Хроника на чувствата”, който излиза на екран през 1962 г. От този филм започва неговото развитие като български кинотворец.
Любомир Шарланджиев оформя неусетно своя облик .Той внимателно следи тенденциите в развитието на седмото изкуство и още в дебюта му се усеща благотворното влияние на френската „нова вълна” по отношение честното и негримирано разкриване на интимните преживявания на основните персонажи в техния делник.
В „Хроника на чувствата” звездата е Жоржета Чакърова, създала свежия и автентичен образ ва Марето. Оттук започва и сътрудничеството на Шарланджиев с неговите знакови актьори Васил Попилиев и Григор Вачков.
Режисьорът запазва вкуса си към строгото и изчистено графично изображение до 1972 г. Той остава верен на социалистическия идеал, разкривайки на екрана красиви, чисти и нравствено извисени образи, желаещи реализацията си в оформящото се общежитие.
Шарлето запазва скептицизма, не робувайки докрай на догмите на соцреализма, опитвайки се постоянно в неговите граници да прави концесии в посока правдиво и драматично пресъздаване живота на редовия българин.
Любомир Шарланджиев естествено снима антифашистки филм, който получава и голямата награда на фестивала на българския игрален филм „Златната роза” през 1964 г. Но „Веригата”, ако и да е създаден по сценарий на Анжел Вагенщайн, не е типичен и стандартен антифашистки боевик.
Той разкрива непосредствено и със сдържан драматизъм перипетиите на човека с веригата – Васил Попилиев, избягал от влак и стигнал до партизанския отряд, благодарение саможертвата на скромно войниче, в чийто облик познаваме Константин Коцев. И не случайно финалът експонира не паметник на народния герой, а на скромния войник, жертвал се за победата на новата власт.
През 1966 г. Шарланджиев вече има потребност от присъствието на Невена Коканова в своите филми. В този аспект той е безкомпромисен и я кани само тогава, когато разбира, че проектът му без нейно участие е неосъществим.
В екранизацията на повестта на Атанас Ценев „Замъкът на бялата роза”, излязла под претенциозното заглавие „Карамбол”, той лансира Коканова в ролята на оперната актриса Ана. Изборът му е безпогрешен. Със своя фин и неподправен чар голямата наша актриса става естествен център на повествованието и достоен съперник за любовта на публиката на обаятелния си партньор Анани Явашев – Наско, в една съвременна и комплицирана лична история.
Още по-дълбоко в сферата на обърканите човешки проблеми навлиза Шарланджиев в следващия си филм по сценарий на Павел Вежинов „С дъх на бадеми” (1967). В него има и изневери, и смъртен случай, и комплексиран младеж Белокожов, страхуващ се да признае чувствата на любимата си Мина.
Двете интимни линии влизат в стълкновение, като благоразумно постановчикът противопоставя изпепеляващата и осъдена любов на Герда и Никодимов във впечатляващите интерпретации на Невена Коканова и Георги Георгиев – Гец на раждащото се светло и перспективно чувство при Мина – Доротея Тончева и Белокожов – Стефан Данаилов.
След поредица от успехи Любомир Шарланджиев неочаквато стига и до първия си фронтален сблъсък с цензурата на социалистическа България. Подсигурил се с прочутата пиеса на Георги Джагаров „Прокурорът” и приел за сценарист съветският драматург Будимир Металников, той прави през 1968 г. дръзка и безкомпромисна екранизация на прочутата драма, разкривайки извращенията в правосъдната ни система в най – мрачните култови времена на миналия век.
Творбата разтърсва със своя мотивиран критицизъм, предизвиквайки катарзис в нашите души, включително с убедителната игра Георги Георгиев – Гец (прокурора Миладин Войнов) и Йордан Матев (следователя Николов) – и точно затова екранизацията е сложена на рафта и пусната тихомълком на екран 20 години по-късно, когато и в България си играехме на перестройка.
Шарланджиев болезнено преживява този си провал, но въобще не знае какъв шеметен триумф го очаква, залавяйки се с Неделчо Чернев да прави своя телевизионен прощъпалник в най-дългия – цели 26 епизода, и най-гледан и коментиран роден сериал „На всеки километър” (1969 – 1972), за който получава и Дмитровска награда, и е с основен принос за удостояването му със званието „заслужил артист” през 1975 г.
Така този семпъл приключенски сериал, създаден от сценаристите Георги Марков, Павел Вежинов, Костадин Кюлюмов, Евгени Константинов и Свобода Бъчварова, връща творческото самочувствие на Любомир Шарланджиев и го прави всенароден любимец, заедно с неговите звезди – Стефан Данаилов – Деянов, Григор Вачков – Бомбов, Георги Черкелов – Велински, Петър Пенков – Каназирев, Стефан Гецов – ген. Бранев, Любомир Кабакчиев – полк. Велшинин и Коста Цонев – полк. Хю Пърси, като не забравяме, че в кавалкадата видни български артистични знаменитости той намери място и за Невена Коканова в епизода „След полунощ”, а в предпоследния „След години” отново блесна като майстор психолог, успял да извлече най-ценното и от нефелната драматургия, и особено от изключителния актьорски дует между Стефан Данаилов и Георги Черкелов.
Ако и разобличен Велински – Черкелов, маскиран като проф.Мунс, до последно се надява, че ще получи възможност да умре в родината си. Така и става, след като прочита сакраменталната телеграма на Деянов на гара Драгоман – „Приятно пътуване”, която ускорява инфаркта му и която е причина домашният телефон на Черкелов да звъни цяла нощ след излъчването на епизода от развълнувани зрители, искащи да се уверят дали любимият им актьор е жив или умрял по време на снимките.
Шарлето избира вярната посока в развитието си след всенародната любов с „На всеки километър”. Първо снима прочутата си мелодрама „Най-добрият човек, когото познавам” (1973) по романа „Отвори, аз съм” на Лиляна Михайлова, събирайки в екип най-обичаните български актьори, начело с Невена Коканова – учителката по български език Николина Бонева (с награда за женска роля на варненския китофестивал през 1973 г.), Владимир Смирнов – съпругът й Михаил Бонев, и Григор Вачков – Семо Влъчков, и като опитен майстор професионалист дозира умело привидно розовото повествонавие с неочаквания трагичен обрат със срутването на мината и последвалата нелепа смърт на Костадин Костадинов – Димитър Коканов при инцидента в Кремиковци.
Три години по-късно той ни изненадва приятно със „Спомен за близначката”, великолепна ретродрама, дала на киното ни като сцернарист големият поет Константин Павлов.
И отново сме свидетели на умишлен жанров колаж – уж гледаме антифашистки филм, прославящ подвизите на партизанския отряд и неговият харизматичен командир Първан на Григор Вачков, а всъщност се оказваме непосредствени съучастници – воайори на драмата на самотната умираща морфинистка Невена – едно от най-значимите артистични завоевания на великата Коканова.
Няа 48 години Шарланджиев пристъпва към екранизацията на романа на Димитър Вълев „Трите смъртни гряха”, на който е съсценарист през 1979 г.
Наскоро успях да видя този толкова труден за откриване филм и останах удивен както от елегичното настроение в сюжета, така и от гражданската смелост на постановчика, позволил си преди четири десетилетия да критикува грешките на БКП в антифашистката съпротива и насилствената селска колективизация, чието олицетворение се оказва прекършената съдба на бай Митре Мандров в незабравимата интерпретация на Григор Вачков.
Филмът е триумф на органичния актьорски ансамбъл, начело с Георги Георгиев – Гец – Куздо Каракозов, Васил Попилиев – Павел Пашев и Ириней Константинов – Борис Дражев, в който необходимата нравствена доминанта се оказва баба Дона на Невена Коканова.
Драматичната съдба на творбата, сързана със смъртта на постановчика и един от водешите актьори Григор Вачков, принуждава Невена Коканова без време да се заеме с режисурата и да довърши творбата на Шарланджиев.
Любомир Шарланджиев умира в разцвета н силите си, без да доживее 50-годишен юбилей. Освен „Златна роза” и Димитровска награда, той печели и две Специални награди – 1973 и 1976 г. от Варненския фестивал на българския игрален филм, а през 1980 г. СБФД посмъртно го удостоява с голямата си награда „Златна камера”.
Ако има още нещо, за което искрено съжалявам, то е за проваления му замисъл да направи тв сериал на романа „Тютюн”, по който работи от 1974 г. и в който ролята на Ирина по право е принадлежала на Невена Коканова...
