Спомени от миналото от първо лице в месеца на шегата
Автор: Борис Цветанов
В моето детство 1 април си беше голям празник. И мало и голямо си правеше майтапи, лъжеше като за световно. Но всичко - изрази, постъпки, беше безобидно ,закачливо, смях и веселие цял ден. И в младите ми години, и в тия на наивни на средна възраст, шегите бяха редом с мен и мои приятели.
В последно време всичко това вече се топи, изчезва. Най-тъжният Първи април беше миналата година. Никой вестник не отбележи Деня на шегата. От телевизионния екран някакви много загрижени хора говореха само за края на света, за черни чували, които няма да стигнат! Дано никога вече да няма такъв април, защото целият месец си е посветен на майтапа. И понеже вярвам, че ще е така, тук съм подбрал няколко случки.
С приятели – някои от тях вече си правят майтапи в Рая, защото бяха добри хора, та мястото им е там. Нека започна с доайена на приятелите
Цветан Пешев – биографът на покорителите на Черни връх
Родното му място е:
В село Бреница
вино кара воденица,
животът там е
същински рай...
Писателят, повече известен като детски, ще си остане и големият майтапчия сред тях.
Веднъж след дълги покани от неговия приятел Тошко Климентов криво ляво изкачил върха без Тошко, разбира се. По пътя при морените настигнал Георги Мишев с двете си момчета. Още тогава Мишо си личал какъв ще стане (днес той е сатирикът Михаил Вешим). Играел си с пластмасово камионче.
„Чичко, познай с колко преминах във втори клас", попитало детето. „С четири". „Ааааа, не плюс още четири минус две".
Георги Мишев и той отказал да стигне заветния връх. Застигнал Давид Овадия и той не ще...
Цветан стигнал. Пил един чай за 5 стотинки в хижата, на тръгване го поканили да се разпише в Книгата на покорителите на Черни връх. И нашият човек като прочел как преди него писали тоя покорил пети път, друг десети, написал: „Цветан Пешев, покорил двадесети път... Тодор Климентов, за пореден сто и първи път... сума болести излекувах. Давид Овадия, за осемдесет и път съм тук. Георги Мишев с децата, петдесет и втори път“.
Глухоням
Цветан много му допадаше да говори с женски глас, с детски. Веднъж в трамвая е с Кольо Николов. „Гледай сега какво ще става“, казал му започнал да се прави на глухоням. Кондукторката му поискала билет, той започнал да ръкомаха, да издава нечленораделни звуци. Тя махнала с ръка, потупва го рамото: „Спокойно, спокойно". „Ще опитам без билет и във влака“, казал после на Кольо.
Тошко, ненадминатият
Тодор Климентов бе удостоен преди четвърт век от издателство „Анго Боянов“ с наградата „Рицар на усмивката“. Майтапите му нямаха брой. Понякога доста особени. Веднъж един автор на пиеса, която се гледаше само чрез задължителни колективни посещения, се хвалете с награда за нея. Тошко го потупа по рамото: „Хубава, хубава беше пиесата, най-хубавото беше, когато падна завесата“.
***
Когато при поздрав го питаха: „Как си?“, обикновено отговаряше: „Хич не ме интересува“.
За живота казваше, че е временно явление.
***
По едно време общината му дала гарсониера в „Овча купел 1“. Питат го как да познаят пред блока къде е той. Тошко: „Ами като видите единствения балкон, на който няма прани гащи, няма каче с туршия, стол, чушкопек, няма метла и купчина стари обувки, това е моят балкон“.
***
Известна пианистка, спестявам името Й, в компания в която той е, както обикновено център на внимание, правейки се в началото пред тия на масата, които не го познаваха на Ал Пачино (много приличаше на него), снимащ филм в България, това са истории безброй, та после, като се разбра майтапи, пианистката го пита: „А вие свирите ли на някакъв инструмент?“. Тошко отговаря: „Ами да... На пиано. Ама мислено, щото нямам такова“.
Радко Дишлиев или що е антикомунизъм
Радко Дишлиев си купува чушки от пазара. Казва на продавачката: „Много скъпи бе, лелче!“. А тя отвръща: „Ааааа, цял живот все комунисти играеше, а сега скъпо!“. „Никога не съм играл комунисти!“ - отрича Радко. Лелчето, заканително: „Не си! Я не лъжи! Ами Бенковски?!“.
Валентина Терешкова в Плевен
По едно време Плевен беше един от деветте града, в които съм живял. Дойде ми на гости приятелка от войнишките ми години на Осми километър - Валентина Тодорова. Отидохме до пощата да се обади по телефона на майка си, така беше преди 55 години, отиваш, даваш поръчка на гишето, седиш и чакаш да те извикат по високоговорителя в коя кабина да влезеш. Понякога чакаш с часове.
В чакалнята - радио. По него темата на деня. Космонавтиката Валентина Терешкова в България. През две три минути Валентина Терешкова това, Валентина Терешкова онова, та и почетен гражданин на Плевен.
И по едно време по високоговорителя се чува: „Валентина Терешкова в пета кабина, моля“. Валя става, тръгва, а коленете й треперят, всички двадесетина жени и мъже в чакалнята нея гледат... То телефонистката от гишето неволно по инерция сбъркана при това непрекъснато „Терешкова“ от радиото...
Софроний Врачански - председател на ТКЗС
Все в началото на шестдесетте години на миналия век от „Литературная газета“, Москва, пристига редактор да пише статия за български колхоз. Казали му да иде в Петърч, близо до София, ще го води Божидар Божилов - поет, майтапчия от класа. Ама къде ти време: заран с чашка на „Ангел Кънчев"“ 5 (СБП), на обяд ракия, вино на „Графа“, следобед бира в „Шапките“, вечер където може.
Добре, ама денят за командировка „окончил“, а няма написан ни ред. Руснакът пита Божидар: „Я да ми кажеш няколко характерни български имена, аз във влака ще напиша какво трябва“. Този номер беше много популярен и у нас.
И Божидар му изрежда: Софроний Врачански, Иларион Макариополски, Неофит Рилски, Димитър Благоев...
След месец в официоза на Съюза на съветските писатели се появява очерк: „Още щом пристигнах в Петърч, Софийско, ме заведоха при партийния секретар - 40-годишен мъж с посребрени коси и енергично волево лице - Иларион Макариополски. Прие ме любезно. Веднага повика председателя на ТКЗС Софроний Врачански. Учудих се на неговата младост. Но в България на младите се дават отговорни длъжности. Такъв беше и ръководителят на МТС Неофит Рилски, както и заместника му Димитър Благоев...“ И т. н .
Като го прочел, председателят на СБП Георги Караславов едва не припаднал. Извикал Божидар Божилов. А той: „Ами човекът поиска от мене характерни български имена, аз от къде да знам за какво са му“.
Йордан Милев поучил Ленин кога да вдигне революцията
1980 г. Имаше тогава един стогодишен ветеран на БКП. Партията го разкарваше като мечка из България. Най-старият комунист в света. Обикновено го представяше пред публика Иван Славков. Влачат го, а той неизменно разказва как в Женева другарувал с Ленин и Плеханов.
Навръх 1 април Батето отива при директора на партийното издателство Неделчо Ганчовски. Така и така, бай Йордан си е написал спомените, ще ги издадеш ли? „Напиши една анотация“. „Абе за какво ти е анотация, я виж предговора от самия бай Йордан“. Отворил папка и чете: „На 24 октомври 1917 г. бях в Петроград по мои си работи... И вечерта вървят си аз из Зимния дворец и насреща си гледам един дребен такъв, Ленин бе... А той като ме видя, тича: „О, бай Йордане, как си, що си, живо, здраво?“. А аз му викам: „Абе аз съм добре, ами ти си гледай революцията, щото вчера беше рано, ама утре ще бъде късно! От мен да го знаеш!“. И Ленин ме послуша. Даде заповед да се удари през нощта“.
Неделчо Ганчовски се усетил - десетилетия „Вчера беше рано, утре ще бъде късно“ е сакралната фраза на Октомврийската революция. „Ти какво, бе, ще се гавриш с комунистически светини?! Отивам веднага при тъста ти!“. „Много важно - отвръща Батето. - Ти ако знаеш с него аз какви първоаприлски майтапи съм си правил“!
Има и печални майтапи
1950 г. Наближава 50-тия рожден ден на Вожда и учителя на българския народ Вълко Червенков. Писателят Любен Паунов праща до ЦК на БКП писмо: така и така, крайно време е нашата столица вече да не носи името на някаква гръцка принцеса, а градът се преименува на Червенковград.
Прибрали го в милицията и „с джип за Белене, новия курорт“, както като деца си пеехме.
След време, когато бил пуснат, лично Червенков, човек с чувство за хумор, сам поет, поискал да се види с него. „Защо го направи?“, попитал. А Любен Паунов: „Е, аз, мислех, че ще ви хареса, другарю Червенков, а после, нали ще съм кръстникът на града, ще нарекат някой булевард „Любен Паунов“. На което Червенков отвръща: „Добре, че си само с мен, иначе... пак Белене“.
