Двамата именити войводи предвождат всъщност една обединена чета. Все още съществуват спорове за някои исторически факти, свързани с тях
Автор: д-р по ист. Румяна Оманова
На 10 май се навършиха 178 години от рождението на един от най-видните български комити Хаджи Димитър. Това е повод да обърнем внимание на една от най-често срещаните грешки в българската историография, каквато се прави по отношение ръководството на обединената чета на Стефан Караджа и Хаджи Димитър.
От спомените на съвременниците става ясно, че през 1868 г. се подготвят две самостоятелни чети. Едната с войвода Хаджи Димитър, а другата с войвода Стефан Караджа. Знае се също, че те трябва да преминат река Дунав на различни места. Четата на Х. Димитър между Русе и Свищов, а тази на Караджата между с. Рахово, русенско и Тутракан.
След тях трябва да преминат и четите на Филип Тотю и Желю войвода. Четирите групи трябва да се съберат в местността Агликина поляна в Стара планина.
Така и не са намерени документи, които да внесат яснота по въпросите кога, къде, защо и от кого е взето решението за обединяване на двете чети. Можем само да предполагаме, че това е станало по споразумение между двамата войводи и техните най-близки сподвижници, тъй като така и не са могли да осигурят достатъчно голям числен състав на дружините си.
Не е известно също къде, кога и кой е провъзгласил Хаджи Димитър за първи войвода, а Стефан Караджа за втори предводител на временно обединената чета. Вероятно това отново е станало съгласно споразумение помежду им. Според статута за ръководство на четите в основата лежи единоначалието. Този принцип явно е спазен и в тези два акта прозира дълбоката мъдрост на войводите.
Тежките обстоятелства на борбата допускат самостоятелни действия на двете чети само по време на третата битка. След пленяването на Караджата на 10 юли четата продължава своето съществуване още 8 дни.
Съдбата на Караджата е известна, а за Хаджи Димитър народът не знае нищо и така се ражда легендата, че е жив, а четата му продължава да действа в Балкана. Тази легенда е възпята от Христо Ботев през 1873 г. по един вълшебен и митологичен начин.
Всичките тези обстоятелства са дали повод на народа, дипломатите, писателите и турските власти да говорят за Хаджидимитровата чета. Правилното в случая обаче е да се казва четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.
Обръщаме специално внимание на този факт, защото не са малко парадоксите, когато името на Стефан Караджа изобщо не се споменава в някои публикации, а в други му се приписва второстепенна роля. Дори се стига дотам да се твърди, че той е бил знаменосец в четата на Хаджи Димитър.
В историческата литература все още съществуват разногласия за това и на коя дата четата е преминала Дунава. Едни автори отбелязват 5, други 6, а трети 7 юли. Всички обаче са единодушни в едно – денят е неделя. За неделя говорят и изворовите данни. Според календара през 1868 г. в неделя се пада 7 юли.
В редица материали се срещат също различия и по въпроса за лобното място войводата Хаджи Димитър. През 1930 г. за първи път се появяват материали, в които се оспорва мнението, че това е връх Бузлуджа. Неточности има и около годината на раждане на Стефан Караджа.
В отделни публикации и върху различни паметници тя е отбелязана неправилно като 1842 г. Първият биограф на войводата Балчо Нейков установява, че вярната дата е 1840 г. Сестрите на Караджата, когато пред 1895 г. поставят паметник в родното село, също записват 1840 г., а не 1842 г.
Освен това неправилно на места се отбелязва гр. Тулча като негово месторождение, вместо вярното с. Ичме (дн. Стефан Караджово, община Болярово, обл. Ямбол). Семейството на Стефан Караджа поема нерадостния път на изгнанието пред 1844 г. След тежки перипетии и свидни жертни, то се установява в Тулча едва през 1854 г.
Често се срещат и недоразумения по повод ръста на Стефан Караджа. В спомените на съвременниците пише, че войводата е бил със среден ръст. В по-късни публикации обаче редица автори приемат, че той е нисък човек. Основният им аргумент е прозвището Кючук (от тур. малък). Но тук става дума за малък на години. Стефан получава това прозвище преди да навърши 20 г.
Това е времето, когато участва в борбите по турските сватби и винаги надвива турските пехливани, а след победата над прочутия Гааза Плиса Пехливан е принуден да напусне Тулча.
Като доказателство за това, че не е бил нисък, може да послужи и оръжието му. На една от снимките, достигнали до нас, се вижда, че пушката достига до средата на главата му. В Националния военноисторически музей има запазени пушки от този тип – дължината им е 166 см. В такъв случай неговият ръст е бил около 170 см., а с тази височина едва ли може да се смята за нисък.
Не са малко разногласията, които предизвиква въпросът, свързан със смъртта на Караджата. Официалният вилаетски вестник “Дунав“ от 4 август 1868 г. съобщава, че войводата е умрял в затвора от тетанус и допълва, не без огорчение – “без да мине през губилищното място“ (т.е. бесилката).
За турските власти е въпрос на чест да бесят „злосторниците“ и „враговете на империята и султана», при това винаги през деня и винаги пред много хора. Българите са заставяни насила да присъстват на такива екзекуции за страх и назидание.
За написване на “Четите в България“ Захари Стоянов разпитва оцелелите четници, доведени в Русе само за няколко дни след смъртта на войводата. Българинът, полагал грижи за ранения войвода в затвора, съобщава, че Караджата е умрял в затвора от отравяне на кръвта. Чуждите консули в Русе никъде не говорят за обесване на Стефан Караджа, а и в донесенията си английският консул Р. Далиел изрично подчертава, че войводата не е обесен.
През 1933 г., цели 65 г. след разгрома на четата, Никола Обретенов публикува материал, в който твърди, че Караджата е бил обесен. Всъщност Н. Обретенов и русенският гражданин М. Хаджикостов са единсвените, които твърдят, че това се е случило.
Може би е необходимо да се отнасяме по-внимателно към спомените на Никола Обретенов, които се цитират като единствен източник, когато се говори за смъртта на Караджата. Не трябва да се забравя, и че един от основните източници на Захари Стоянов е братът на Обретенов – Ангел, близък сподвижник на войводата.
Показателна е инерцията, с която се повтаря това недоказано твърдение. Дори в том 6 на академичното издание на БАН „История на България“, на стр. 258 е написано: „...смелият войвода починал от раните си, но макар и мъртъв, бил качен на бесилото“. Самият автор обаче си противоречи, цитирайки като доказателство спомените за четата на двамата войводи на М. Нейков, книгата на З. Стоянов, изследванията на З. Маркова.
Всъщност в нито един от посочените източници не се твърди, че войводата е обесен. А от това, че той е умрял от раните, получени по време на сраженията, а не е виснал на бесилото, героизмът и подвигът му не стават по-маловажни.
Като дискусионен се налага и още един въпрос, свързан с войводата Стефан Караджа. Той касае автентичността на черепа, съхраняван от баба Тонка Обретенова в Русе като череп на Караджата, който на 14 април 1957 г. в тържествена обстановка е пренесен от дома й в русенския музей. Дълги години неговата автентичност не е поставяна под съмнение. Дори през 1968 г. тя е потвърдена от антропологичното изследване на московския проф. М. Герасимов.
На 31 юли 1868 г. вилаетските власти и българската русенска община нареждат войводата “като разбойник“ да бъде погребан на края на гробищата. От българската страна на това събитие е допуснат само един свещеник.
Според Никола Обретенов майка му също е присъствала на погребението. Когато по-късно белязаният гроб е отворен обаче, в него не е липсвал черепът. Така че по всяка вероятност баба Тонка е взела черепа от някой друг гроб. Това се доказва и от пълното медико-антропологично и патолого-анатомично изследване, което през 1986 г. прави д-р Йордан Йорданов. Тогава, използвайки най-съвременни методи, той установява, че черепът, запазен в Русе, е на 40-годишен мъж, а Караджата умира едва на 28 години.
Крайно време е всички неизвестни или спорни моменти около името на двамата видни български войводи, обединили усилията за свободата на отечеството си, лека полека да бъдат категорично уточнени.
текстове към снимките: Снимка 1: Знамето на войводата Стефан Караджа, ушито през 1966 г. от Султана Русович в Браила Снимка 2: Гробът на Караджата в Стефан Караджово Снимка 3: Паметник на Стефан Караджа Снимка 4: Родната къща и паметникът на Стефан Караджа в родното му село, носещо днес неговото име Снимка 5: Паметникът на Агликина поляна, където е трябвало Х. Димитър и Ст. Караджа да обявят Привременно правителство и да образуват въстаническа армия за освобождението на България. До мястото достигат обаче едва 14 четника
Доколкото си спомням материали четени в Сливен преди години. Още много млади като хайдути Стефан Караджа и Хаджи Димитър са в една чета. Стефан Караджа извесно време е и Войвода на четата , а Хаджи Димитър е знаменосец.
