Такава книга скоро не се е появявала на българския пазар
Автор: Веселин Максимов
Няма начин да останете равнодушни, след като затворите последната й страница. Най-общо тя разказва за Възраждането. Но „разказва” е твърде слаба дума за пълнокръвните герои и техните действия във всичките й 408 страници. А изключителният език, на който е написана, ще ви хвърли във възторг.
Да, той пак си е български, но онзи, на който са говорили нашите предци от онова време, възрожденското. Такъв сте чували само в някогашните телевизионни мюзикъли на Хачо Бояджиев, ако сте на над тридесет и пет годишна възраст.
Ако сте под трийсетте, е напълно невъзможно да разберете за какво говорим. Но пак ще ви бъде интересно да разберете.
Вече се появиха и мнения, че така написан, „Възвишение” е нищо повече от опит за оригиналничене на автора. Напротив, много повече е! Милен Русков далеч не е непознат на четящите хора в България. И двете му предишни книги са печелили любовта на писмените хора и наградите на различни журита.
„Джобна енциклопедия на мистериите” има награда за дебют „Южна пролет”, а „Захвърлен в природата” – награда „ВИК” за роман на годината. Но „Възвишение” е наистина своеобразен връх в досегашното му творчество.
Перипетиите на двамата герои – бачо Гичо и Асенчо са описани по толкова колоритен начин, че ще се уловите как не напредвате особено с четенето, защото отделяте на всяка страница поне по десет минути, за да се смеете.
А смехът е гарантиран, често и през сълзи.
Именно до сълзи са били докарани тези, които твърдят, че Русков се гаври с миналото и с такива светли моменти, като българското Възраждане. Което само показва колко тесногръди могат да са хора, нарекли себе си „литературни критици”.
Това не е учебник по история, затова в него няма сухо поднесени исторически факти. „Възвишение” е човешко преживяване, приключение, живот. Той е роман за важен момент от нашата история, разказан с езика на тогавашния българин – цветно и човешки, а не с високопарни фрази на тържествена маннифестация по повод Трети март или Втори юни.
Ако сложим ръка на сърцето си, няма как да не признаем, че тогавашните комити и бунтовници са говорили точно като Гичо и Асенчо. И няма нищо по-нормално от една българска псувня, когато българинът се вижда в чудо, възхищава се на нещо или пък друго не му харесва.
Едва ли си представяте, че някой възрожденец е говорил с езика на Волтер или Русо, справка – „Под игото” на Иван Вазов. А ако вече се чудите за какво все пак става дума, ще ви кажа, че онова Чорбаджи-Марково „Маро, мари, да ти опустеят зъркелите!” е направо строго литературно, в сравнение с изказа на героите във „Възвишение”. Ето, уверете се сами:
„Българе, българе... Как съм ся аз озовал сред вазе? Туй ми е най-голяма грешка в живота. (Мал шанс ся зове по французки.) Неразбрано племе, братче! И не стига туй, ами го и овладели диви анадолски османлии. Изскочили, брате, от черний азиатский лес по пълнолуние, като върколаци и луноходи. Туй не са ти тебе изтънчени, коджа интелегентни французои и французойки, ами е дива азиатска паплач! Някой французоин ако ги види, ще припадне от миризма им само. А ний с таз гмеж живейм в едно царство. Но хайде хак да ни е, защо и ний сме последни отрепки, аз да ти река!”
Изумителен роман! Трябва да бъде прочетен от всеки българин!
(Тази рубрика е възможна с любезното съдействие на книжарници „Хеликон”)
