В родната историография съществуват доста неизяснени въпроси около героичната епопея
Автор: Борислав Гърдев
Съществуващото мнение, че около Априлското въстание няма неизяснени въпроси в родната историография е прекалено категорично, за да отговаря на истината. Натрупано е огромно количество специализирана и популярна литература, правени са трактовки и обобщения, излезли са и основополагащи фундаментални трудове.
Сред тях отделям с особено внимание „История на Априлското въстание” на Димитър Страшимиров (1907), „Априлското въстание 1876 година” на Христо Гандев (1976), както и написаното в „Лекции по българска история.Част 2” (1991), дело на Иван Лазаров, Иван Тютюнджиев, Милко Палангурски и Пламен Павлов. На тях стъпва и Пламен Цветков, когато в едри щрихи описва Априлската епопея във 2-ра част на „България и Балканите”.
Прозорливи са изводите на Цветков, че „целта е борбата да трае колкото се може по-дълго, за да окаже съответното въздействие върху големите държави и дипломатическите им пратеници в Цариград, както и че в действителност организаторите на новото въстание се отклоняват от предначертанията на Левски и подновяват практиката да се търси чужда помощ. При това те са склонни да оставят решаването на българския проблем в ръцете на великите сили и на първо място на Русия като най-заинтересована от балканските работи.
Трябва обаче да се отбележи, че новите революционни водачи на възраст обикновено са под тридесет години и нямат какъвто и да било политически опит. Болезненото им нетърпение, причинено от една отчайваща ситуация, е напълно разбираемо“ – изтъква Цветков.
Изминалите години ми дават основание да се захвана със сакралната и крамолна тема за Априлското въстание, опитвайки се да дам своя версия на онези драматични и неповторими дни, чиито трагичен героизъм прикрива съществени пропуски гафове и слабости, без чието изясняване истината за борбата за освобождение ще си остане скрита зад парадните мероприятия, в които дежурно отдаваме чест на загиналите герои.
А те не са били нито светци, нито безгрешни...
Тръгнем ли скрупольозно да възстановяваме историческата правда, ще установим с изненада, че Април 1876 г. крие много тайни, които не се свеждат само до магическото тълкувание на цифрите, означаващи „Туркия ке падне”...
Аз не желая да развенчавам подвига на апостолите, но и не искам интерпретацията на проблематиката да се сведе само до ролята на Гюргевския революционен централен комитет, подготовката и хода на въстанието и отзвука и значението му за нашия народ.
Защото тръгвайки още от формирането на комитета, се сблъскваме с поредица от щекотливи и неудобни въпроси. Защо възниква той и доколко е легитимен на фона на съществуващия БРЦК, кой е неговият ръководител, коя е причината новопоявилите се апостоли да не оставят никакви протоколи от своята дейност; съществувала ли е хармония между тях, как така централен комитет съществува без устав и печатен орган, по какъв начин е бил възприеман той от революционните среди в Румъния и България и т.н.
Гюргевският комитет се появява като следствие от отчаянието и нетърпимостта към тогавашния БРЦК, компрометирал се след позорния край на Старозагорската завера от 16 септември 1875 г., чийто основни двигатели са Никола Обретенов, Панайот Волов и Стоян Заимов. По-късно към тях се присъединяват Христо Караминков, Георги Апостолов, Георги Икономов, Никола Славков, Георги Бенковски, Георги Обретенов, Георги Измирлиев, Иван Данчев, Иван Х. Димитров.
Гюргевските търговци Димитър Горов и Иван Стоянов „намериха една къща край града, където се населиха 12 души. Тази къща бе наречена „казарма” – пише Бурмов. Според Димитър Страшимиров Горов похарчил за казармата до 1000 лв, но си ги получил от средствата на Врачанския комитет. Останалите пари явно са идвали по линия на Димитър Ценович.
Тези млади революционери напълно пренебрегват авторитета на опитните кадри от дотогавашните борби, вкл. водачите на хайдушките чети, а това директно и флагрантно води до разкол в революционната организация в Румъния. Трябва да се появи Стефан Стамболов и с много усилия да се опита да преодолее типичната българска крамола.
Независимо че научава за подадената на 30 септември 1875 г. оставка на последния легитимен лидер на БРЦК Христо Ботев, Стамболов още на другата вечер свиква събрание с намерените от него дейци на БРЦК – Димитър Горов, Петър Енчев, Димитър Ценович, Иван Драсов, Филип Тотю, Илия Йованович и Георги Боснев, подчинява ги на волята си, като форумът дори излиза с решение начаса да се прати Филип Тотю „със Стамболова и други няколко техни момци в Българско и ако сполучат, със съчувствието на народа да прогласят бунта.”
На 1 октомври все пак се приема по-реалистичната линия за подготовка на пролетно въстание, като Стамболов остава пълен господар на положението.
Преодолял отчасти разнобоя в революционните редици,Стамболов може да се завърне в казармата на „революционния банкер” Горов и да даде приноса си в ръководената от него въстаническа дейност. Според Димитър Страшимиров Стамболов държи да си остане заместник на Левски и е искал „централен комитет вън, за да бъде сам централно лице вътре”.
А че се е чувствал лидер личи и от писмото на Иван Сапунов до Панайот Хитов от 21 октомври 1875 г., в което директно се посочва, че „лудият Стамболов нарекъл себе си на четири окръжия войвода”, което означава , че той е главният лидер на въстанието. И като такъв подписва пълномощното на Волов и Бенковски като апостоли на Четвърти революционен окръг.
Срещу авторитета му се опълчва само Стоян Заимов, който при заминаването си за Враца, където е определен да е апостол, си позволява да открадне централния печат на комитета! Това обаче не омаловажава усилията, които Стамболов полага за подготовката на борбата, която обаче ще бъде минирана именно от странните действия на двама от апостолите – Бенковски и Заимов, заели крайните полюси в борбата – на хиперактивност и пълна пасивност, от чийто разнобой всъщност идва и крахът на въстанието, и нежеланието на Стамболов да участва в тяхната пълна със съмнения игра.
Той добре разбира, че само със собствени сили трудно ще се пребори с поробителя и подобно на Бенковски упорито търси вкарването на борбата в общоевропейския й контекст – доколкото е наясно, че ще се търси подкрепата на великите сили. Защото по замисъла на Гюргевския комитет се реализира въстание, „което повече прилича на хекатомба, отколкото на борба“.
С тази цел за Румъния и Сърбия с мисия заминава специалният пратеник на Стамболов Георги Живков. С помощта на митрополит Панарет е уреден контакт със сръбския дипломатически агент в Букурещ Петрониевич в края на март 1876 г., който бързо го препраща с нужните документи в Белград. Поради съвпадането на интересите на българското движение и сръбските амбиции за война с Турция Живков е приет в Белград с голямо внимание. Радостна изненада е пристигането му за нашите емигранти около Хитов и Любен Каравелов, които по това време са в Сърбия, а на 17 април 1876 г. в самото сръбско военно министерство се провежда съвещание с участието на Живков, Каравелов, Панайот Хитов и военният министър Тихомир Николич.
Без обструкции Сърбия обещава на въстаниците 30 000 пушки, веднага са отпуснати бавените от две години 2000 пушки на Хитов и се оказва пълно съдействие на четата му.Единственото условие, поставено от сърбите, е да се въстане заедно с началото на техните военни действия срещу Османската империя.
След съвещанието в Белград се свиква общо събрание с участието на Живков, Хитов, Каравелов и представителя на московския славянски комитет княз Наришкин, решило българите да вземат участие в предстоящата война, която се очаква да избухне координирано на Гергьовден. След приетата резолюция Хитов и Живков заминават за Кладово, където войводата наистина получава пушките, а Стамболовият пратеник продължава за Румъния да агитира сред комитите.
Така Живков с такт и умение постига важен дипломатически успех-по инициатива лично на Стамболов се преодолява отново разколът в революционното движение, осигурява се подкрепата на Сърбия, зад която е Русия, предполагаща се, че ще брани националните ни интереси и се определя датата, когато трябва да започне съгласуваната борба.
За съжаление, преждевременно избухналото в Копривщица въстание на 20 април 1876 г. осуетява добре замисления и сработен Стамболов план.
По горчива ирония на съдбата, на 22 април в Самоводене, след прочитане отчета на Георги Живков за свършената работа, който го принуждава да пише до главните апостоли за свикване на общо събрание за временно отлагане на въстанието и обсъждане на новото положение и тактика и само час след изпращането на последния куриер, при Стамболов пристига доведеният от Иван Панов Семерджиев – пратеник от IV революционен окръг, носещ Кървавото писмо на Каблешков. В този миг апостолът изживява едно от най-големите разочарования в живота си, концентрирано в откровението му: „Пропадна пак хубавото дело! Пак кръв, пак жертви без никаква полза.”
Предателството на Павли поп Петков на 28 април осуетява избухването на въстанието в Горна Оряховица – определеният от Стамболов център на Първи революционен окръг, но и самият Стефан Стамболов е имал основание от Самоводене да забави излишните кръвопролития, въпреки че дава заповед четите да излязат на борба на 28 април.
Той разбира, че е изолиран най-вече от съратниците си в IV революционен окръг, че няма никаква координация в усилията за общи действия, а същевременно Каблешковото писмо циркулира из страната и на 21 април е получено и във Враца! Толкова е по-странно защо куриерите от IV окръг престават да обикалят България след старта на истинската борба, като е повече от ясно, че телеграфът е немислимо да се ползва!
Стефан Стамболов осъзнава, че движението е заложник на лични амбиции и предпочита да избави Търновския край от излишни жертви и кръвопролития. Всъщност само усилията на четата на поп Харитон Халачев, Бачо Киро Петров и Петър Пармаков и величествената й епопея в Дряновския манастир между 29 април и 8 май 1876 г., когато едноименната обител е разрушена от башибозушките орди и редовния аскер на Фазлъ паша, се скромният принос на I революционен окръг в борбата с поробителите.
За краткото си съществуване Гюргевският комитет не е оставил нито устав, нито пък протоколи от заседанията си- те са се водели устно от съображения за сигурност. Вместо програмни документи революционерите „изработили различни правилници, наставления, форми за клетва, начина на агитацията, съобщенията между разните пунктове, тайните пощи и полиции, плана на въстанието и пр.“.
Подготовката се ръководи от Стамболов. Вярно, Заимов му е конкурент, лансирайки по-късно версията, че е бил само председателстващ на събранията, но според Никола Обретенов „организирането на Априлското въстание е дело на Стамболова като председател на Гюргевския комитет”. Той твърди, че и планът за въстанието е негов, заключавайки: „Много скъпи жертви се дадоха, но от тяхната кръв и пепелища изникна свободата на България. Всичко това се постигна със самопожертвуванието на членовете на Гюргевския комитет под мъдрото и предвидливо ръководство на председателя Стефан Стамболов”.
След пристигането на Стефан Стамболов в казармата на Горов от 11 ноември 1875 г. до Коледа се провеждат непрекъснати заседания, чертае се стратегията и тактиката на борбата. Още на 11 ноември България е разделена на четири революционни окръга – Търновски с ръководител Стефан Стамболов, Сливенски начело с Иларион Драгостинов, Врачански с апостол Стоян Заимов и Пловдивски (Панагюрски), под водачеството на Панайот Волов.
Захарий Стоянов свидетелства,че на Велико Търново се възлага най-голяма надежда, а „после него идеше хайдушкият Сливен”. Стамболов дори се опитва да наложи първенствуващата роля на Търново, но е париран веднага от колегите си апостоли. Според остроумната бележка на Страшимиров „предложил неговият окръг да бъде пръв и да ръководи другите.Той предложил, но и всички му отказали”.
Стоян Заимов и Обретенов споменават и пети окръг – Софийски, но явно скандалното привличане на Никола Славков във Враца, който според Обретенов и Заимов е бил определен за апостол на Софийския окръг, обърква районирането или просто се допуска терминологична грешка-Стамболов в писмата си говори изобщо за „шоплука”, а има предвид Враца.
Прави веднага впечатление игнорирането на важни области от българското землище – Добруджа, Поморавието, Македония, Одринска и Беломорска Тракия, което ни подсказва и защо революционната борба, особено в Тракия и Македония, ще продължи да се разгаря през следващите десетилетия.
Добре е да се знае, че на тези заседания именно Стоян Заимов препоръчва Бенковски на комитета, който от помощник на Волов се превръща в пълновластен господар в Панагюрище. Следва знаменитото преминаване на замръзналия Дунав – пръв е Измирлиев на 13 януари 1876 г., след него Волов и Бенковски – на 15 януари.
Според Захарий Стоянов „това преминувание се извърши от 15 януарий до 1 февруарий“. В България апостолите са снабдени с изкусно направени фалшиви документи – Волов, Стамболов, Обретенов и Драгостинов например са със сръбски паспорти, докато Стоян Заимов е с турско тескере под името Андон Драганов и всеки поема към революционния си окръг.
Във Влашко от името на комитета остават да работят Иван Х. Димитров, Димитър Горов и Янко Ангелов. По-късно към тях се присъединяват и някои от апостолите, които, подгонени от турците, се завръщат обратно в Румъния –Никола Обретенов, Георги Апостолов, Иван Данчев, и участват в подготовката на Ботевата чета , заминавайки с нея за България.
Важно е да се посочи, че в подготовката на въстанието вземат участие и някои от по-старите дейци на БРЦК, без да оспорват авторитета на гюргевските революционери. Така на 6 март 1876 г. в Браила се свиква събрание, на което присъстват представители на комитетите в Галац, Болград, Кишинев и Одеса. На него се констатира, че няма способни хора, които да управляват народните ни работи, но се решава „засега да се не съставя централен комитет, но всякой град да си въоръжи по един войвода с няколко способни хора, и да ги изпроводи отсреща“.
Ситуацията в Търново ни е добре позната. В Сливен усилията на Иларион Драгостинов се свеждат до действията на неговата и на Георги Обретенов чета между 3 и 10 май 1876 г., когато при Вратник и между Изикча и Бинкос тя е разбита и е унищожена „последната ратническа сила на Сливенския революционен окръг“.
Във Враца Заимов се оправдава с предателство, но това изобщо не оневинява пасивността му и криенето му в женски сукман по чуждите тавани в момент (18-20 май 1876 г.), когато Ботевата чета води съдбоносните си кръвопролитни сражения, а в града има само една рота турска войска, разквартирувана в хана на Стефан Савов, както и абсолютно фалшивото писмо, което праща на Бенковски на Оборище, което вождът на IV революционен окръг чете с апломб пред делегатите на 15 април и в което в прав текст се твърди ”Ние сме вече готови, братия. Ако днес ни се представи случай,т.е.,че и другите окръзи са така също готови, то ние ще да развеем знамето на свободата“.
В Панагюрище Бенковски се изживява като пълновластен диктатор. Той изземва властовия ресурс от Волов, дразни се, когато последният се подписва „главен двигател на Западна Тракия” и сам определя насоката на борбата, свеждаща се до основното му изискване: „Пет хиляди чакмака да видя напредя си един път, ще да се успокоя” – свидетелства Захарий Стоянов.
Вярно е, че притежава организаторски талант и пришпорва селяните да се готвят за кланетата, но като самонадеян и самоуверен вожд еднолично решава как да се организира и води борбата, без да се съобразява с никого.
Така вместо общо събрание на всички апостоли и упълномощените представители на четирите революционни окръга, както настоява Стамболов, той свиква само за своя революционен окръг Велико народно събрание в Оборище между 12 и 16 април 1876 г., а на 15 април получава от депутатите съставеното от Волов (!) диктаторско пълномощно, според което „апостолите само от IV окръг имат право да се разполагат с работите на въстанието”.
Пак на Оборище се изработва от специално избрана комисия между 15 и 17 април 1876 г. „Възвание към българския народ”. От нея ни е оставен и знаменитият протокол от 17 април, от чийто първи член разбираме, че въстанието трябва да се дигне на 1 май 1876 г., но да се обяви на 25 април.
Следва преждевременното избухване на въстанието в Копривщица, а апостолите така и не уточняват датата на начало на борбата (първоначално се определя 1 май, но в началото на март Иларион Драгостинов с окръжна записка до другите главни апостоли предлага датата 11 май – празника на св. св. Кирил и Методий, като според Заимов „предложението на Драгостинова бе одобрено от всички главни апостоли”. Те обаче съвсем игнорират указанията на Васил Левски всеобщото въстание след добра и мащабна подготовка да започне през 1884 г .
