Свещеникът е един от най-дейните поддръжници на Велчовата завера. Съсипан от бой от турците, той умира на 30 януари 1836 г.
Автор: Димитър Делийски
Тази година се навършват 184 г. от Велчовата завера. В разказа „Майка ми” Петко Рачов Славейков пръв в нашата история пише за този бунт:„Помня като на сън, че бащината ми къща, в която казват да съм се родил, беше във Варуша на това място, дето е днес храмът „Св. Кирил и Методия”.
Входът й беше срещу самия баир на малкото равнище, което се казваше Хорото, или Хорището, защото там се беряло всякой празник махленското хоро. Това място направиха изпосле на гробища, като заровиха най-напред на 1835 г. някои от избесените по Велчовата завера, именно Велча и Софелията.”
Разказът не е датиран, но с него започва дългата автобиография на Славейков, приключила през 1892 г. „Имаше един болтаджия, Петър го казваха. Той беше от калфите на Велча Джамджията, когото бяха обесили по Търновската завера.
Велчо беше ближен приятел на баща ми, а кръстник ми беше зет Велчов. Кръстник ми с помощта на баща ми бяха прибрали Велчовата челяд и се грижеха за нея; с нея беше и този Петър, чирак и калфа на Велча, който наедно с отца Зотика от Преображенския манастир бяха първите двигатели на българщината в Търново.
Петър сиромахът беше побъркан от многото мъки, що го мъчили турците да покаже някакви си книги, за които обвинявали Велча. Отец Зотик беше подстриженик на Зографския или Хилендарския манастир, гръцки не знаеше. Той сполучи с време да въведе българско четение. Преди него, отца Зотика, казваше баща ми, нямало ни слух за българско учение в Търново.
Около 1830-1831 г. дошъл от Дряново някой си попски син да си цери краката. Отец Зотик придумва попа да купи къща на сина си в Търново, да го остави да посъбере деца там и да ги учи по български.
Тъй останал сакатият или куцият, първият български даскал в Търново.
Като обесиха Велча в 1835 г., отец Зотик присмиря малко, подплашен от владиката Илариона, но все пак работеше тайно за отваряне и на други български училища. На 1837 г., в чумавата година, отец Зотик умря от чумата, жертва на своето человеколюбие. Той беше станал известен в цялата Търновска кааза под името Зосима.
Къде края на 1835 г. баща ми купи чрез Велча Болтаджията или Джамджията (Завераджията изпосле) една вета славянска граматика – Мразович и в началото на 1836 г. закачих да уча славянска граматика.
При всички трудни и несгодни обстояния за баща ми през тая година на въстанието в Търново, в което се оказа да е бил намесен и той, аз следувах да давам ухо, като се говореше в училището, че ще колим турците, а после да тичам и заничам как бесят българите. Баща ми бега тогава, та се кри по Тревненско” – пише Славейков.
Народното движение „Велчова завера” не идва от нищото – то е отглас на няколко селски въстания през същата тази 1835 г., избухнали на териториите между България и Сърбия, в които взимат участие българските селяни.
Велчо Джамджията (Болтаджията) бил търговец с голям размах, живял по Европа, действал на обширна територия и имал широкообхватен поглед. Начело на освободителното движение заставали представители на зараждащата се българска градска буржоазия – най-дейната, икономически най-силната, най-образованата част от българското възрожденско общество.
Велчо привлича за военен ръководител на заверата вуйчото на Раковски капитан Георги Мамарчев, човек с голям военен опит. Пред турския съд той казва: „Викаха ме и аз дойдох; това ми е занаятът – аз съм волонтирски капитанин”.
Мамарчев бил заловен във военната си униформа. Не посмели да го обесят. Заточили го на остров Самос, където и починал през 1847 г.
Особена роля в подготовката на въстанието играят множеството манастири в Търновския край: Преображенският, Лясковският, Къпиновския, Плаковският. Те били удобни места за срещи на дейците на заверата и чрез своето свято влияние върху населението допринасяли за проникването и разпространението на идеята за възстановяване на българската държава чрез въоръжена борба.
Централно място заема Плаковският манастир „Св. Илия”, чийто игумен хаджи отец Сергий бил един от най-горещите привърженици на заверата и произходът на името й в най-голяма степен се дължи на него.
В ранно време ще я срещнем написана „за вяра”, защото отец хаджи Сергий смятал, че българите християни се борят за вярата си и без вяра би се обезсмислило движението. Затова той привеждал под клетва в манастира всеки новозавербуван.
Плаковският манастир „Св. Илия” неслучайно се превръща в духовен център на Велчовата завера. Той съществува отпреди падането на България под турско робство. По време на игото манастирът е опожаряван неколкократно – през 1595, 1706, 1794, 1835 и 1842 г., като след всяко такова разрушаване той остава дълги години в запустение.
След разбиването на Велчовата завера и разрушаването на светата обител новият игумен – архимандрит Софроний, събрал останките от манастира и построил високи каменни зидове, „представляващи непревзимаемо кале”, а през 1845 г. изградил нова голяма църква, която съществува е до сега.
За градежите той довел уста Кольо Фичето, който издигнал на западната страна на двора голямото масивно двуетажно здание с прекрасна аркада от бели каменни колони и чешмата под нея, а непосредствено зад него, възкачена на ската, се извисила стройната камбанария, която възвестила смело възстановяването на манастира.
Поради българско нехайство този великолепен скит бил унищожен още веднъж от пожар през 1947 г., от който оцеляват черквата и прекрасната камбанария на Кольо Фичето. От двете публикувани тук снимки на манастира всеки може да види какво е загубила България от нехайството на българите.
В ранната пролет на 1835 г. копитата на турски заптийски конвой тракат през Балкана от Търново към Мъглижкия манастир „Св. Николай”.
Претрепан, смачкан, измъчен до смърт от турците и убийствения път през Стара планина, незнайно как хаджи отец Сергий Плаковски стига до Мъглижкия манастир. Най-вероятно с Божията помощ, друго обяснение няма! Още повече, че той не бил сам – с него водели и отец Теодосий от Къпиновския манастир „Св. Николай”. Духовният им сан спрял ръката на палача и те били заточени в мъглижката света обител.
Мъките, на които били подложени от турците, били толкова зверски, че наскоро след пристигането им в Мъглиж и двамата починали. За изтезанията, на които бил подложен отец Сергий Плаковски, и кончината му в Мъглижкия манастир пише през 1857 г. Георги Раковски в поемата си „Горски пътник”. Националреволюционерът апелира към потомците името на свещеника да се почита и слави като име на великомъченик, отдал живота си за народната свобода.
„Бедний Сергий, претърпе най-големи мъки турски. Извадиха му зъби с клещи един по един. Забиваха му борина под нокти и го гориха жив! Вадиха му очи със свредло и други неизказани мъки му наложиха неверни поганци. Той е достоен да се числи в ряд на светия великомъченици, понеже издъхна с такива мъки за вяра и отечество. Вечна ти памят, родолюбче Сергие! До ще време българский народ да ти въздигне храм” – пише Раковски.
Отец Сергий умира пръв. Върху гроба му в Мъглижкия манастир отец Теодосий издълбава на мраморна плоча следната епитафия: „Подъ тойзи камень ся покои мученикъ х.Сергий, сломен от иго агарянско, поради что подвеждалъ подъ клетва завераджии на лето от Христа Бога во Плоти, 1835.”
Бедният отец Теодосий, бедният Раковски! Днес гробът на великомъченик хаджи отец Сергий Плаковски го няма в гробището на Мъглижкия манастир. Той за втори път и от своите е погубен! През 50-те години на ХХ век невежа престъпна комунистическа ръка унищожава този свещен извор на българския дух.
Цяло щастие е, че през 1934 г. Мъглижкият манастир е посетен от един друг народен мъченик – писателят Змей Горянин, който скланя глава пред гроба на хаджи Сергий и фотографира мраморната епитафия. След четири години в книгата си „Ний умряхме – да живей народът!” той обнародва нейното факсимиле.
Че отец Сергий е бил погребан именно в Мъглижкия манастир се вижда и от книгата на българския историк Георги Димитров „Княжество България” част ІІ, от края на ХІХ век, в която се отбелязва:
„Хаджи Сергий и хаджи Теодосий след дълги изтезания в търновския затвор, аянинът ги заточил в Мъглижкия манастир „Св. Николай”.
Съсипаният от бой хаджи Сергий умрял там на 30 януари 1836 г.”.
Турският съд осъжда на смърт чрез обесване Велчо Атанасов Джамджията, Димитър Софиялията, хаджи Юрдан Брадата, Иванаки Йонков Кюркчи и Никола Гайтанджията. Те се държали като стоманени и така спасили от наказание всички останали. Избесени били пред дюкяните им.
Предателството извършил еленският чорбаджия хаджи Юрдан Кисьов.
