Плевнелиев изприпка до Брюксел, за да обяви на всеослушание, че в България вече не го искат и той продава своята лоялност на всеки, който се нуждае от национален нихилист на високо равнище
На „Дондуков“ 1: Анемичен опит да катурнат премиера
Автор: Стефан Солаков
Краят на сегашното правителство, възглавявано от Бойко Борисов, може да дойде съвсем неочаквано. Заслугата за този изненадващ на пръв поглед акт принадлежи главно на вътрешните подводни течения в кабинет № 2, управляван от ГЕРБ.
Министър-председателят напоследък изглежда все по-изтощен и може би отегчен от нарастващата несигурност в редиците на Министерския съвет.
Почти всеки ден неговите подчинени го сюрпризират с поредната идиотщина, сътворена на „Дондуков“ 1. Страхопочитанието, с което те се отнасяха към Борисов в началото на втория му мандат, отдавна е изветряло и „мишоците“ открито играят на „прескочи кобила“ зад гърба на натежалия и все по-абстрахиран от реалността котарак.
Всеизвестно е, че сегашният МС е странна сбирщина от политически партизани, принудили ГЕРБ да ги приеме като „печени експерти“ и да им повери важни сектори от държавното управление.
Отначало всички бяха доволни от получената привилегия да седнат начело на икономическата софра и да получат овациите на партийните си централи. Постепенно обаче почти всички членове на кабинета „Борисов 2“ започнаха да се изправят пред реалните проблеми на България и много бързо разбраха, че са сбъркали както мястото, така и новата си професия.
Задният ход обаче е мисия невъзможна за „баровците“ от правителствената коалиция и мнозина от тях избраха пътя на диверсионните действия срещу „властелина на демокрацията“ бате Бойко.
Радан Кънев беше първата лястовица, отлетяла от гнездото на „новата десница“, управляваща все още България. Сякаш надушил сериозните пробойни в държавния кораб, той доста рано се оттегли от свитата на премиера и куриозно се дефинира като „управляващ опозиционер“.
Неговите другарчета от Реформаторския блок обаче отказаха да пуснат апетитния кокал на властта и упорито се барикадираха на министерските си кресла. Точно в този момент премиерът Борисов трябваше да усети големите неприятности, които го очакваха. Но дори и неговият безгрешен до момента инстинкт за политическо оцеляване беше приспан от привидната хармония между останалите в кабинета „верни“ съратници.
Падението започна с малки гафове, които на пръв поглед можеха да минат за „грешки на растежа“, както бяхме лъгани в годините на Живковия тоталитаризъм. По-късно се разбра, че мнозинството от министрите на Борисов са чиста проба некадърници, неспособни да разделят на две магарета купа сено, камо ли да управляват държава в безкраен преход, в каквато се бе превърнала България.
Сектор след сектор се сриваше под аджамийското ръководство на „новите демократи“. В началото премиерът прикриваше безумията на своите подчинени с типичните за филма „Кръстникът“ заклинания за вярност между членовете на „братството“.
После дори той вдяна, че ще се превърне в посмешище, ако продължава да се лигави с министри като Танев, Лукарски, Ненчев, Митов и останалите „мускетари“, обичащи да се снимат в поза „един за всички, всички за един“.
Котерийните интереси в Реформаторския блок бързо удушиха първоначалното единство и днес техните главни емисари в правителството упорито дърпат националната черга в различни посоки и са напът да сложат традиционния край на поредния десен политически проект, роден през годините на безконечния ни преход.
На прощаване обикновено всеки политически мишок влачи към собствената си дупка каквото е успял да докопа във времето, когато се е пъчил начело на властта. Президентът Плевнелиев се оказа като че ли най-чевръст от всички, когато изприпка до Брюксел, за да обяви на всеослушание, че в България вече не го искат и той продава своята лоялност на всеки, който се нуждае от национален нихилист на високо равнище.
За да не останат назад, министрите Ненчев и Митов също отърчаха до своите задгранични господари и получиха съответните инструкции за още по-тясното обвързване на България към антируската коалиция, ръководена от Вашингтон.
И докато всичко това се случваше зад гърба на премиера Борисов, някои завистници от неговия вътрешен политически кръг не пропуснаха да натопят другарчетата си и да светнат бате Бойко, че заради няколко американски мекерета руската мечка ще ни съсипе както финансово, така и конспиративно, използвайки активно своята „пета колона“ у нас.
Последваха драматичните пози на премиера, съобщаващ на целокупния български народ как е разкрил едва ли не заговор срещу националната сигурност на държавата. Наивните ни съграждани повярваха на артистичните внушения, че самият Борисов е главната мишена на заговорниците и бързо забравиха неговата доскорошна антируска реторика.
За всеобщо учудване „заговорниците“ Ненчев и Митов не бяха натирени да мият палубите на турските фрегати в Черно море, както се беше заканил всемогъщият водач на българското правителство, а съшитата с бели конци „конспирация“ бързо се превърна в поредния политически фарс, познат до болка на нашата общественост.
Импровизациите и театралните скечове обаче продължават да ни изненадват почти всеки божи ден. След немирните американски измекяри от сектора за сигурност, на авансцената се появи с целия си блясък Меглена Прекрасна, назована още Кунева.
С типично живковски маньовър тя свика всеобщ събор на българските учители в многохилядната зала „Арена Армеец“, където на всеослушание обяви по-високи заплати и привилегии за родните даскали. Пищното представление можеше да бъде сравнено единствено с партийните митинги на ГЕРБ и на техния неуморен организатор Цветан Цветанов.
Борисов явно беше раздразнен, че не той, а Кунева се появи като благодетел на учителите и побърза да отреже мераците на своите подчинени да си правят реклама за негова сметка. Обещаните по-големи заплати увиснаха във въздуха след скептично-ироничната реплика на премиера в стил „пари нема“, която очевидно ще бъде изживяна болезнено от свръхамбициозната Кунева.
И така – подмолната битка между мишките и котката в управлението на България продължава. Докъде ще ни доведе тя, ще разберем през идващите месеци. Остават стотина дни до президентските избори през октомври, след които се откриват възможности за сериозен ремонт на кабинета „Борисов“.
Непредвидени обстоятелства биха могли да ускорят този процес, особено след обоснованите съмнения на някои чужди централи, че българският премиер се опитва да се измъкне от хомота на атлантическата ни ориентация, декларирана постоянно от висшите ръководители на държавата през последните години.
Очакват ни дни на върховно напрежение, въпреки горещите призиви на лятото за отпускане на политическите нерви и за забавяне на темпото в междупартийните войни.
Факелът на истинското родолюбие все по-ярко огрява нашето Отечество и събира около себе си нови съратници в борбата за националното достойнство на българския народ.
Патриотичните организации печелят все повече съмишленици, а вестник „Десант“ и ТВ СКАТ отдавна се превърнаха в знаменосци на всеобщата надежда за стабилен суверенитет в европейското бъдеще на майка България.
