В навечерието на първата национална катастрофа

Автор: д-р Петър Ненков

Две седмици след началото на Междусъюзническата война -1913 г., България изпада в тежко положение. Докато основните ѝ сили воюват в Македония срещу сърби и гърци, от север в страната нахлуват румънски войски, а от югоизток – турски войски.
На 5 юли правителството на Васил Радославов обявява, че е съгласно да отстъпи на Румъния Южна Добруджа и иска примирие. В отговор румънският министър-председател Титу Майореску отправя покана към воюващите страни за мирни преговори в Букурещ.
На 13 юли България първа изпраща своя делегация в Букурещ, в която влизат финансовият министър Димитър Тончев, началникът на Генералния щаб генерал Иван Фичев, Сава Иванчов, Симеон Радев, Константин Станчов и други . Три дни по-късно в Букурещ пристигат и делегациите на Гърция, Сърбия и Черна гора.

Букурещката конференция започва на 17 юли. В това време военните действия на Българската армия с въоръжените сили на Сърбия и Гърция продължават, тъй като гърците и сърбите се опитват да откъснат колкото се може повече земи от българското етническо землище преди подписването на мирния договор в румънската столица.
Тежкото положение, в което изпада 100-хилядната гръцка армия – почти обкръжена от българските войски в Кресненското дефиле, е причина на 18 юли гръцкият крал Константин да телеграфира панически на премиер-министъра Венизелос в Букурещ да ускори подписването на примирието.

Генерал-майор Иван Фичев получава телеграма от Южния фронт от 12 юли 1913 г. , с която се известява, че гръцката армия, начело с крал Константин, е почти обкръжена в Кресненското дефиле и това следва да се използва като коз на масата на преговорите.
Генералът обаче няма време да чете подобни известия, сгъва телеграмата и я слага в джоба си.
Според члена на българската правителствена делегация Симеон Радев мотивите му за това негово действие се дължат най-вече на неговата лична неприязън към генералите Михаил Савов и Радко Димитриев, които по това време командват българската армия. Такова поведение е не само алогично и абсурдно, то най-вече е осъдително!

На 21 юли е постигнато споразумение за новата граница между България и Румъния, но усилията на българските дипломати да спечелят румънска подкрепа срещу сърби и гърци остават безуспешни. Българо-сръбските и българо-гръцките гранични въпроси са уредени до 24 юли.
Първоначално сръбският министър-председател Никола Пашич предлага река Струма за граница между България и Сърбия. Тази идея обаче не е одобрена, но все пак българите са принудени да се откажат от градовете в Македония Щип, Радовиш и Кочани, които владеят до войната.

Гръцкият премиер Елевтериос Венизелос поисква цялото Егейско крайбрежие от Солун до село Макри, което се намира на няколко километра западно от Дедеагач, но под натиска на останалите участници в конференцията намалява претенциите си.
Русия и Австро-Унгария се намесват в полза на България в преговорите за Кавала, но Венизелос си издейства подкрепа от други две Велики европейски сили – Франция и Германия. В крайна сметка българските делегати отстъпват крайбрежния град под заплахата на румънския премиер Майореску, че румънските войски, които се намират в околностите на София, ще окупират българската столица.
В крайна сметка конференцията приключва на 28 юли/10 август 1913 г. с подписването на Букурещкия договор.

В изпълнение на този контракт още в края на юли правителството на Васил Радославов разпуска почти цялата си армия, с изключение на някои дивизии, прехвърлени в Тракия.
В същото време българо-османските отношения остават неуредени поради неучастието на турски представители на форума в Букурещ.
Съгласно Букурещкия договор, България губи около 50 000 кв. км в Тракия и Македония.
За да се спаси от асимилиране и репресии, към страната ни тръгва огромна бежанска вълна, възлизаща на 300 000 души. Отечеството ни загубва в Балканската война 87 хиляди убити и ранени и 33 хиляди са убитите и ранените в Междусъюзническата война. Разходите за двете войни са на обща стройност 2 млрд. френски франка.

В съответствие с Букурещкия мирен договор България е принудена да даде на Сърбия източните райони на Вардарска Македония (Щипски окръг). Шест седми от територията на Македония попадат в сръбски и гръцки ръце, а тамошните българи са наречени от Белград „южни сърби”.
София признава за сръбски териториите на запад от вододела на Вардар и Струма, заедно с горното поречие на река Струмешница. В пределите на България остават само Пиринският край и Струмешка околия.
Гръцкият премиер-министър Венизелос поисква цялото егейско крайбрежие до село Макри, намиращо се на няколко километра западно от Дедеагач, но под натиска на останалите участници в конференцията намалява претенциите си и Гърция получава само източната половина на Егейска Македония.

Българо-гръцката граница е прокарана по билото на Беласица, а на изток стига до устието на Места. Така в пределите на Гърция влизат редица градове, завзети от българите през Първата балканска война, като Кукуш, Сяр, Драма и Кавала.
Румъния пък заграбва Южна Добруджа. България отстъпва на северната си съседка областта на север и изток от линията Тутракан-Екрене, включително и двете селища.
В началото на август българският външен министър Никола Генадиев повтаря призива към големите европейски държави да се намесят за решаване на Тракийския въпрос. В отговор Великите сили предупреждават, че османската армия ще продължи офанзивата си и съветват София да потърси разбирателство пряко с Цариград.

На 16 август 1913 г. в Гюмюрджина е обявена Гюмюрджинската турска автономна република, чиито въоръжени сили и башибозукът извършват истински геноцид над българите на Беломорска Тракия и ги прогонват с огън и меч от техните родни огнища. На 16 август българското правителство приема поканата на Османската империя за двустранни преговори и изпраща като свои емисари в Цариград генерал Михаил Савов, Григор Начович и Андрей Тошев.
Преговорите започват на 26 август и приключват на 16 септември със сключването на мирен договор между двете страни. От османска страна документът е подписан от министъра на вътрешните работи Талаат бей, министъра на флота Махмуд паша и председателя на Държавния съвет Халил бей.

С Цариградския договор се урежда границата между двете държави след Междусъюзническата война. Съгласно неговия член 1, в Османската империя влиза по-голямата част от Източна Тракия, без Мустафа паша (дн. Свиленград), Малко Търново и Василико (дн. Царево).
На България е позволено да заеме повторно Западна Тракия – и по-точно крайбрежието на Егейско море между устията на реките Марица и Места, с градовете Гюмюрджина, Ксанти и Дедеагач, след като правителството в Цариград отказва да подкрепи Гюмюрджинската турска автономна република.

По този начин Османската империя отстъпва над 23 000 квадратни километра от териториите си, в това число и Пиринска Македония, но си връща Одрин и Лозенград, загубени през Първата балканска война. Впоследствие териториалните клаузи на договора са допълнени с Българо-турската конвенция от 1915 г.
Отделна клауза от договора позволява на българските бежанци да се завърнат по домовете си в Източна Тракия в срок от 2 години. Тя обаче остава неизпълнена.

Българските войски завземат повторно областта през октомври 1913 г., при минимална съпротива от страна на местната турска автономистка милиция. Турците, които живеят в териториите, отстъпени на България, получават правото на османско поданство, стига да го поискат в срок от четири години. В случай че се откажат от българско поданство, те трябва да напуснат България, но запазват правата си над къщите и имуществото, което притежават. Мюсюлманите в тези земи се освобождават от военна повинност в Българската армия.

Договорът гарантира свободата на вероизповеданието в България, равноправието на мюсюлманите с останалите български поданици и целостта на мюсюлманските общини.
Броени месеци след сключването му, помаците от Родопите и Пирин, покръстени в началото на 1913 г., се връщат към старата си мюсюлманска религия. От своя страна, Османската империя се задължава да зачита българските общини на своя територия. Тази клауза на договора обаче остава неизпълнена.

Сключеното през ноември 1913 г. Одринско съглашение отменя правото на източнотракийските българи – 70 000 души, да се завърнат по домовете си в Одринския и Лозенградския санджак и настанява на тяхно място турски бежанци от новите територии на България – около 30 000 души. Този регламент е узаконен окончателно през 1925 г. с Ангорския договор между България и кемалистка Турция.
Цариградският договор предвижда демобилизация на двете армии в рамките на три седмици и размяна на заложници и военнопленници в едномесечен срок, подновяване на съобщенията и транспортните връзки между двете страни, подновяване на търговските връзки и мореплаването и уреждане на дипломатическите представителства в тях.
Така България е принудена да изпие до дъно горчивата чаша на поражението и да изживее своята Първа национална катастрофа.


В категории: История , Горещи новини