Отбелязвайки годишнината ние всъщност отдаваме заслужена почит и на неговото поколение за това, което то успя, а и не можа да постигне за развитието на националното филмово изкуство
Автор: Борислав Гърдев
Отбелязвайки на 22 август 100-годишнината от рождението на един от доайените на българската кинорежисура – Борислав Шаралиев, ние всъщност отдаваме заслужена почит и на неговото поколение за това, което то успя, а и не можа да постигне за развитието на националното филмово изкуство.
Днес, от дистанцията на времето, е резонно да отправяме критики или иронични забележки и да не сме съгласни с пристрастията и увлеченията му, но не можем да отречем, че то бе и си остана талантливо и трудолюбиво, че еволюира в естетико-гражданските си търсения и точно заради това остави диря в съзнанието на зрителите.
От това наше поколение, възмъжало на предела на две епохи, приело идеалите на „най-хуманния строй” и навреме преосмислило неговите недъзи, най-яркият представител в киното ни е безспорно Борислав Шарлалиев.
Ориентацията му към изкуството е трайна и последователна. Още през 1943 г. той се изявява като театрален актьор, а от 1947 до 1950 г. е в първия български випуск на ВГИК при световно известния постановчик и педагог Михаил Ром.
Следващите години, а и филмите, които създава, доказват убедително, че той не си е
губил напразно времето в Москва, че е усъвършенствал таланта си и своя почерк, отличаващ се с ясна гражданска позиция, критичност, утвърждаване на непреходните морални ценности, със стремежа си към достоверно пресъздаване на жизнената среда и образите, експонирани на фона на лирична интонация, нелишена и от иронични нотки.
За доста от филмите на Шаралиев може да се каже, че са първи стъпки и успехи в соцкиното ни: първи биографичен филм за Вапцаров (оказал се и последен) – „Песен за човека” (1954), първа музикална комедия – „Две победи” (1956), първа екранизация по Емилиан Станев – „В тиха вечер” (1960). Името му се спрягаше и за адаптацията на Тургенев „В навечерието” (1959), осъществена не по най-добрия начин от корифея Владимир Петров.
Днес тези заглавия надали си ги спомня някой, както впрочем и други негови нефизиономични творби като „Двама под небето” (1962), „Необходимият грешник” (1971), „Очакване” (1973) или документалният очерк „На мястото на дървена Москва” (1971).
Помни се обаче изявената му гражданска позиция при реализацията на сатиричните „Фокуси” през 60-те години, новаторството в телевизионната режисура при заснемането на двете великолепни новели „Васката” (1964) и „Един снимачен ден” (1968), които, ако и да са в конвенциите на т.нар. антифашистки и производствен филм, чрез иронията и мъдра критична отстраненост на сценариста Валери Петров, интерпретират събитията оригинално, свежо и ненатрапчиво.
Шаралиев е известен с три много добри съвременни заглавия. Първото от тях само формално се отнася към детското кино – „Рицар без броня” (1966). Това е всъщност деликатна критика на консумативното съзнание и искрен призив за повече съчувствие и внимание към чистия детски свят, чието олицетворение е Ваньо на прелестния Олег Ковачев.
Второто – „Сбогом, приятели!” (1970), носител на „Златната роза” от Варненския кинофестивал, проникновено осмисля педагогическата проблематика, като всъщност засяга голямата тема за отговорността на нестандартния учител пред себе си и пред бъдещето на страната ни. И тук откритието на Шаралиев е точно и безпогрешно в лицето на Владимир Смирнов, пресъздал великолепно образа на класния ръководител Боев.
А третото – „Всичко е любов” (1979), хард версия на „Необходимият грешник“, е най-сериозната критика на методите на управление и възпитание, каквато можеше да се прокара официално в онези глухи години у нас.
Това е най-смелият му и доблестно-безкомпромисен филм, като в лицето на Радо – Иван Иванов, открихме не само нашия връстник, но и събрат по участ, тъй като всички пребивавахме в свят на лицемерие и фалш, твърде много напомнящ ТВУ-то в измисленото Падево.
Борислав Шаралиев сътвори и три исторически опуса с различна стойност, независимо
от добрата им зрителска съдба. „Ударът“ (1982) е вече забравена приблизително
правдоподобно направена реконструкция на деветосептемврийския преврат с водещата
роля на Янко – Тодор Живков (Любомир Младенов).
Втората – „Борис Първи” (1985), се опитва да разкрие драмата на един непълноценен български владетел, осъществил кърваво-революционния акт по приемането на християнството с прекрасните Стефан Данаилов и Борис Луканов в ролите на владетеля и дясната му ръка Етх, използван нечистоплътно от властниците през възродителния процес.
Докато третият е не само единствената и най-добра екранизация по Захарий Стоянов – „Записки по българските въстания“ (тв 1976 – 1981), но и най-хубавата, най-достоверна и с с най-верни народно-психологически наблюдения творба, посветена на Априлското въстание, с прекрасните и незабравими изяви на триото Радко Дишлиев – Бенковски, Антоний Генов – Волов и Стоян Стоев – Захарий Стоянов.
В случая е уместно да се допълни, че Шаралиев, иначе работещ с най-добрите ни драматурзи – от Анжел Вагенщайн до Виктор Пасков, оператори – сред които Стоян Злъчкин и Атанас Тасев, сценографи като Мария Иванова и композитори от ранга на Васил Казанджиев, Борис Карадимчев и Красимир Кюркчийски, дръзко и с рядка професионална проницателност открива и лансира за киното плеяда ярки актьорски дарования като Динко Динев, Стефан Гецов, Любомир Димитров, Невена Коканова, Виолета Донева, Илия Добрев, Олег Ковачев, Виолета Гиндева, Владимир Смирнов, Радко Дишлиев, Антоний Генов, Иван Иванов, Ибиш Орханов, утвърдили се като неординерни таланти и повечето от тях с щастлива творческа съдба.
Убеден комунист, Шаралиев не търпи неправдите, противопоставя се остро срещу хайката по адрес на „Една жена на 33“ през 1982 г. на Христо Христов и отказва да стане шеф на СБФД на мястото на сваления председател Хр. Христов.
Борислав Шаралиев прие с разбиране промените след 10 ноември 1989 г., създавайки един много увлекателен и драматичен филм по сценарий на Виктор Пасков „Пльонтек” (1991), а тъй като не одобри начина на провеждане на кинореформата ни, реши на дело като администратор и шеф на „Боана филм” ЕАД до 1997 г. да докаже какво следва да се направи, за да оцелее националното филмопроизводство.
Ако и да преживя горчилките на прехода и невъзможността да осъществи други свои творчески проекти след „Пльонтек”, Шаралиев запази достойнството и авторитета си до своята смърт на 9 май 2002 г.
Днес отсъствието му се чувства осезателно, като остава само утешението, че неговите майсторски направени филми продължават да радват публиката, която ги преоткрива по телевизията , интернет или в DVD формат.
