Невероятните истории на Жан Соломонов, събрани във „Вкусът на унгарската целувка“

Автор: Десант

Жан Соломонов е роден през 1946 г. в София. Завършва вечера гимназия и вечерния курс по Българска филология на СУ "Климент Охридси". През това време работи като тапицер, дърводелец, работник в бирената фабрика "Софийско пиво", разносвач на нафта и хамалин на Сточна гара.

След дипломирането си следва, този път редовно, едногодишния курс по "История на монотеизма" в Будапеща.

След завръщането си в България работи последователно във вестниците: "Вечерни новини", "Кооперативно село", "Народна култура",Софийски вести" и "Демокрация",
През 1991 г. е изпратен в Лион, Франция като кореспондент на "Демокрация" със задачата да открие българо-френски културен център.

За жалост последвалите политически промени го изкарват на трудовата борса.

Първоначално минава през всички невесели пътища на всеки емигрант. По-късно започва да преподава български език в частната езикова школа "КОТОПО", работи като преводач във Френския чрвен кръст. Член на Лионския Прес клуб.

Автор е също така на сборника разкази "Българско нашествие във Вилфранш", излязла в България и Франция, а в съавторство - "Българският ГУЛАГ –СВИДЕТЕЛИТЕ", издание на в."Домокрация".

Пенсионира се като възпитател в колеж и живее между Лион и София, като не представа да сътрудничи на българската преса. Един от авторите на хартиеното издание на седмичника „Десант“, което излиза до 2016 г.

Под печат е последната му творба – сборникът с разкази „Вкусъ т на унгарската целувка“.

„Първоначално ги разказвах на чашка с приятели. А когато се натрупаха толкова много, че рискувах да ги забравя, реших да ги събера в книжка. Сега тя е пред Вас, Читателю. Приятно четене, ако още не си я захвърлил“, казва скромно в предговора на сборника авторът.

Предлагаме на вниманието ви един от разказите, дал името на книгата.


Вкусът на унгарската целувка

Тя се казваше Ержика. Беше средна на ръст, с чуплива руса коса, сини очи, и малки симпатични лунички около чипото носле. Формите ѝ, без да е пълна, бяха много женствени, но в никой случай не приличаше на холивудска красавица. Унгарците наричат този тип жени с любовното име „фрушка“ (моме) и точно в това беше целият ѝ чар. Умееше да бръщолеви непрестанно на напевния си език и да се смее звънливо, независимо дали се намираше на улицата, или в леглото.

Запознахме се на една от фолклорните танцови забави, които университетът „Сечени“ в Будапеща организираше в събота вечер. Музикантите, също студенти, свиреха ритмите на Трансилвания, които вдигат и мъртъвците от гроба. Двойка танцьори-самодейци, в национални си носии, търпеливо показваха на нас, лаиците, фигурите на чардаша, като танцуваха първо заедно, а след това правеха по няколко стъпки с всеки от нас. Младежът с жените, момичето – с мъжете.

При вида на тамошните девойки, гордо засуках нашенските си мустаци, но оказа се, че те били популярни и в унгарската пуста. Затова, още на втората вечер, преподавателката ме нарече „газдуром“ (селски чорбаджия). Отпразнувахме натурализацията ми в 61 импровизирания бюфет с чаша токайско и филийки ръжен хляб, намазани с мас и червен пипер.

Ержика, да тя беше учителката, остана очарована, че „вече“ харесвам тези „типични за местната кухня лакомства“. Ако има мъж, който никога не е лъгал някоя жена в очите, нека пръв хвърли камък по мен.

За третата събота дойдох подготвен! Бях си осигурил чифт ботуши, чардаш без ботуши?! Над джинсите облякох българска риза с шевици. А когато оркестърът засвири една популярна песничка, която всички много обичахме, хванах двете ръце на Ержика и запях с ужасния си акцент първия куплет:

„Тази е хубавата, тази е хубавата,
тази е хубавата със сините очи.“

Ефектът беше – зини земьо, та ме лапни! Разбира се, след края на курса моята преподавателка по чардаш ми позволи да я придружа до тях. Нещо повече, даже да ѝ поднеса кафето със закуската в леглото.

Минаха две седмици – три съботи с чардаш, когато Ержика най-непринудено ми предложи да ѝ гостувам за няколко дни. Приех с радост. В студентското общежитие делях стаята с един киевчанин, та от време на време някой от нас преспиваше на гумен дюшек при съседите. С две думи едногодишната ми специализация в Будапеща започваше добре.

Моята фрушка учеше кинознание и лекциите ѝ не бяха много, затова често „имах някакъв проблем“ в консулския ни отдел, а някой услужлив колега обясняваше моето отсъствие.

Пропуснах да кажа, че тя бе от Сегед, затова обикаляхме столицата като туристи, докато открихме 62 прочутия „Димитров тер“ – площад, на който поколения българските градинари предлагат стоката си. Тук вече можех да блесна с умението да се пазаря на родния език и най-важното – да икономисаме малко форинти. За щастие там имаше и сергия с разни нашенски превръщения на гроздовия сок.

Дните ми течаха подозрително безоблачно, даже често се случваше да забравя за десертацията, която трябваше да напиша. По-важно, пък и далеч по-приятно, бе да наблегна сериозно на езика на Шандор Петьофи. Кой не знае, че език се учи най-добре на маса или на възглавница? При това наученото остава като гравирано на камък! Доказателството още помня доста от този език, за който казват, че и Господ имал преводач.

Седмицата преди коледната ваканция изкарахме като никога. Мисля, че излязохме само веднъж на улицата. За хляб. След това Ержика трябваше да отиде за няколко дни при семейството си. Върнах се в общежитието при международна ни тайфа и ваканцията бързо свърши.

По моите сметки Ержика трябваше всеки момент да се върне, но телефонът ѝ все не отговаряше. Накрая загубих търпение и отидох до ул. „Йожеф кьорут“ 23, където портиерката ми обясни, че г-ца Ковач Ержика е напуснала преди Корачо (Коледа). И толкоз!

Не знаех какво да мисля и даже трябва ли да мисля. Жените, както бе казал един философ, не са създадени, за да ги разбираме, а да ги обичаме. Лесно е да се каже, нали!

Започнах да се боря с тъгата по най-добрата рецепта – с работа. Бях вече доста напреднал в текста, когато в пощата си намерих писмо с печата на Сегед. 63 Отворих го разтреперан като наркоман. В плика имаше бял лист с няколко изречения: „Честита дъщеря! Исках да имам дете от теб. Уви, за нищо друго не ставаш! Безполезно е да ме търсиш. Ержика.“

Нямаше ги даже обичайните „целувки“, които в такива случаи заместват последната вечеря на осъдения на смърт. От този ден под Будапещенските мостове изтече много вода от Синия Дунав. Сещам се от време на време, че имам някъде една дъщеря, която никога не съм виждал и спомените ми стигат до тук!

„Целувката на българката – бе писал Симеон Радев – има вкус на венчило.“ Не е редно да се спори с опонент, който не може да ми отговори. Питам се само, дали целувките на унгарките винаги имат толкова горчив вкус…

Будапеща, 1980 г.

В категории: Добри Вести