Той създава разкази, приказки и легенди, черпейки вдъхновение от родния и чуждестранен фолклор
Автор: Борислав Гърдев
На 21 август отбелязахме 120 години от рождението на Ангел Каралийчев, който изплаква за първи път на тази дата през 1902 г. в родната си Стражица.
Завършва Търновската гимназия през 1921 г., след което работи в община Стражица, следва химия в Софийския университет и завършва дипломация в Свободния университет в София през 1928 г.
През по-голяма част от своя живот си изкарва прехраната като редактор – на литературната страница на сп. „Кооперативна просвета” (1932 – 1944), в издателство „Народна младеж” (1947 – 1952), във вестник „Литературен фронт”(1952 – 1953) и в издателство „Български писател”(1952 – 1969).
В литературата първоначално се изявява като поет – дебютира със стихотворението „Орелът” (1919) в русенското списание „Ученическа мисъл”.
Утвърждава се като талантлив прозаик с разкази, които публикува в списанието на Георги Бакалов „Нов път”, част от които включва след това в сборника „Ръж”(1925).
Първоначално сътрудничи на леви издания – „Червен смях”, „Чернозем”, но след конфликт с Георги Бакалов след 1925 г. продължава да печата в меродавни издания като „Златорог”, „Българска мисъл”, „Венец”, „Детска радост”, „Светулка”, „Кооперативна просвета”.
Каралийчев е еднакво талантлив автор за възрастни и деца. Той създава разкази, приказки и легенди, черпейки вдъхновение от родния и чуждестранен фолклор.
Израз на потресението му след септемврийската драма от 1923 г. е сборникът „Ръж”, в който се откроява като талантлив изследовател на българския селски дух. В него се акцентира върху сблъсъка между мечтаната социална хармония и кървавото й потъпкване след суров братоубийствен конфликт. В тези проникновено написани разкази сюжетът е абсорбиран от съкровено преживяното, отразяващо надеждата, че посредством страданието човек нравствено се възвисява.
След 1925 г. писателят изследва човешките преживявания и чувства в тяхната сложност и многообразие в на пръв поглед банални и разпознаваеми сюжетни конструкции.
Каралийчев търси тълкуванието на личностните драми в контекста на високите морални норми. Той набляга на душевната красота в героите си, освободени от преднамерени стилизации, идеологическа обремененост и ограничаващи ги консервативни утопии.
Като типичен прозаик – романтик Ангел Каралийчев усвоява и осмисля в дълбочина същността на човешката съдба в нейната естествена природна среда – „Имане” (1927), „Лъжовен свят” (1932), Росенският каменен мост” (1941).
В годините между двете световни войни се утвърждава сред първомайсторите на нашата детска литература, нареждайки се редом до Ран Босилек, Асен Разцветников и Елин Пелин.
Писателят се разкрива като сладкодумен разказвач и изключителен познавач на детската душевност. Той смело освобождава детския свят от всякакви политически и конюнктурни окови, превръщайки го в свобдна територия на творческа дейност и духовен полет.
Каралийчев смело пласира лирико-експресивния си стил, съчетан с мотивирана психологическа дълбочина на образите и създава класически образци в националната литература за деца и юноши – „Богородична сълза” (1928), „Приказен свят” в три тома (1929 – 1930), „Край огнището” (1931), „Дядовата броеница” (1932), „Божият ратай” (1936), „Ането” (1938), „Тошко Африкански” (1940), „Българчета” (1942), „Чепинският змей” (1943).
След 9 септември 1944 г. прозаикът се опитва да регистрира промените в поведението и световъзприятието на българския селянин – „Най-хубавата земя” (1948).
За съжаление, често талантът му е впрегнат в разработване на конюнктурни теми, проблеми и герои – „Пътища далечни” (1955), вкл. и в творбите му с детска тематика – „Който не работи, не трябва да яде” (1955).
Той подпомага изграждането култа към личността на „вожда и учителя на българския народ” Георги Димитров със сборниците разкази „Народен закрилник” (1949) и „Наковалня или чук” (1954).
В края на живота си издава „Спомени” (1967) и великолепните приказни сборници „Имало едно време” (1968) и „Майчина сълза”(1969).
Каралийчев умира на 14 декември 1972 г. в София, радвайки се на всенародна любов, след като е превел редица произведения от Толстой и Чехов, преразказал е „Приключенията на барон Мюнхаузен”(1955) от Рудолф Е.Распе и е останал един от най-популярните родни разказвачи, чийто произведения са преведени на повече от 60 езика по света.
