На 20 август се навършват 120 години от рождението на неосъществения автор на криминални екшъни и първи директор на Театъра на народната армия
Автор: Борис Цветанов
Казват, че котките имали девет живота. Александър Гиргинов (1902-1985) имаше дванадесет.
Първият си беше този на повърхността. Роден на 20 август 1902 г. в пернишкото село Кладница, вече на 24 години работи в Париж всякаква работа, за да може да следва журналистка и театрално изкуство.
Завърнал се в България, шест години (1929-1935) е артист в „Одеон“ и други театри. Драматург, редактор в литературен вестник, създател на фронтови театър, автор на 230 пиеси.
Гиргинов е първият директор на Театър на народната армия
Той е съставител на уникалния сборник „Смях и мъдрост от вековете“, двайсетина книги разкази и романи.
Другарува с Иван Грозев (единственият, за който е сигурно, че е предложен за Нобелова награда за литература от България - професор Михаил Арнаудов), Антон Страшимиров, Анна Карима, Николай Хрелков, Марко Марчевски, театрални дейци, журналисти, издатели...
През периода 1939-1942 г. заедно с Георги Сърненски, който има малка печатница, започват издаване на библиотека „Приключения и криминалистика“. С псевдоними Ал Жиро, Уолтър Грей и други отпечатва криминални романи, които заслужават да бъдат разучени като явление, отличаващи се от популярните по това време романчетата от 2-3 коли.
„Китайското съзаклятие“ е направо в стила на модерен екшън с гейши, чайни, напрежение,убийства, отвличания на жени. Тенденцията продължава с „Кафене „Сан Суси“ (псевдоним Ал Жиро). Неговият „Шпионаж в хотел „Риц“ (псевдоним Уолтър Грей) изпреварва Ян Флеминг с 15 години. Същото може да се каже и за „Шпионката“ (псевдоним Ян Кашуба).
Българският криминален роман е изгубил много от това, че Александър Гиргинов повече не се върна в жанра. Основната причина е анатемосването на този вид литература от колещия и бесещия след Девети септември литературен шарлатанин Младен Исаев.
Фабриката за пиеси, публицистика, разкази и романи преустановява дейността си скоро след „народната победа“.
Започват другите единадесет живота на писателя.
Двайсетина години след Девети септември Партията майка изпитва остра необходимост емисарите от висшия ешелон да бъдат популяризирани като герои в борбата за един свят на братство, равенство, свобода. Трябват спомени на тия народни синове.
Но проблемите са два: истината е сива, скучна, никаква; а „героите“ са лишени от елементарни способности да напишат каквото и да било (за литератуна дарба, бедност на фантазията да не говорим).
Но когато има търсене, следва и предлагане. Третокласни авторчета запретват ръкави, съгласяват се под чужди имена да пишат тъпи мемоари. Но на Партията трябват и свестни писатели.
Ние няма да узнаем как Александър Гиргинов става „мемоарист роб“. Вероятно е хонорарът, но не е било само това. Така или иначе, заема се съвесто със задачата и изпод талантливото му перо излизат „спомени“ на 11 видни партийни функционери.
Ще се спрем само на една от тия „възпитателни книги“. Схемата при Гиргинов е една и съща за останалите.
Една от най-популярните в онова време книги беше претърпяната три издания - „Подводничарите“. Уж на Кирил Видински - комунист, емигрант в СССР, участник в Испанската гражданска война, партизанин, военен деец. Трябва популярност, но той едва е скалъпил да продиктува за архива на БКП 12 страници нищо и никакви спомени. Но от тях Александър Гиргинов ще напише... 420 (350 на книжно тяло) машинописни страници мемоари.
Всичко трябва да е убедително, а това иска съпреживяване, основано на изучаване живота на партийни дейци, свързани с Кирил Видински: Цвятко Радойнов, Съби Димитров, капитан Рак и още много други, трябва ровене в полицейски архиви, съдебни дела, живота в затвора. Гиргинов се справя.
Ще мине половин век, ще излязат спомените му, един сериозен изследовател като Алберт Бенсбат ще напише: „Прави чест на Александър Гиргинов, че в края на дните си намира морални сили, за да ни остави ценни признания“.
Така е и с другите 10 „спомени“. Единият от тях на Ради Радев („917 дни смъртен“). Тук случаят е още по тежък - Радев не оставя и една дума в Партийния архив.
Гиргинов написва и книгите на Робърт Меламед, Стоян Чубриев и още седем други „другари“.
