Те са все още са слабо познати за нашето общество, особено в днешните военни условия
Автор: Проф. Пламен Павлов
В навечерието на втората годишнина на завоевателната война на Руската федерация срещу суверенна Украйна нека хвърлим поглед към една от не толкова далечните, но за съжаление слабо известни български общности в чужбина – таврийските българи, живеещи вече над 160 години в украинската Запорожка област. Наричани са и приазовски българи, тъй като селищата им са разположени в крайбрежната зона на Азовско море.
Според преброяването от 2001 г. общността наброява 27 400 души – численост, която със сигурност е неточна. В нея не присъстват поне част от родените от смесени българо-украински и българо-руски бракове, вкл. част от жителите на градовете Мелитопол, Бердянск и Приморск, на областния център Запорожие, както и представители на „собствената“ диаспора в Украйна и други страни.
Според така наречените прогнозни оценки таврийските ни сънародници вероятно са около два пъти повече в сравнение с горните данни.
В първите дни на руската агресия изпратените в Украйна български журналисти в някои случаи, най-вече от незнание, объркваха таврийските с бесарабските българи. Както се казва, донякъде „грешката е вярна“, тъй като таврийската общност е „дъщерна“ на бесарабската.
Сред българите в Таврия историческата памет е запечатана в самите имена на около тридесетте им села в Приазовието, някои от които носят онези на родните места на предците им в Бесарабия: Бановка, Чушмелий/Степановка Друга, Трояни и др., както и исторически имена, изтъкващи изконната връзка с прародината България, например Преслав и Ботево (Ботиево).
„Раждането“ на таврийската общност е отразено в масиви от документи и разнообразни свидетелства. След поражението на Руската империя в Кримската война (1853-1856) по силата на Парижкия мирен договор от 1856 г. историко-географската област Бесарабия, дотогава в състава на империята, е разделена на две части. Южната с около 40 български села („колонии“) е предадена на княжество Молдова, васално на Османската империя. Няколко години по-късно Молдова и Влашко се обединяват в държавата Румъния.
Въпреки обещанията да бъдат съхранени привилегиите на българските „колонии“, молдавската администрация системно ги нарушава, като в крайна сметка ги отменя, което води до масово недоволство.
Напрежението достига своя връх на 8/20 септември 1860 г., когато се стига до открит сблъсък с полицията и молдавската войска в Болград (неформалната „столица“ на бесарабските българи), в който са убити и ранени около 170 наши сънародници. Кървавите събития, използвани умело и от руската агентура, стават катализатор за масовото преселване на български семейства, родове и почти цели села от Бесарабия на руска територия.
През ноември 1860 г. в Одеса пристигат представители на българските „колонии“, представляващи три хиляди семейства. Император Александър II дава своето съгласие, а държавата предоставя на преселниците съответните права: освобождаване от данъци за осем години, както и от военна служба, парична субсидия, 50 десетини земя (малко повече от 500 декара) на семейство.
Българите са заселени в тогавашната Таврическа губерния, където създават около тридесет селища между градовете Бердянск и Мелитопол. Предоставените привилегии далеч не са акт на „благотворителност“, а израз на желанието за привличане на трудолюбиво българско население за разработването на приазовските степи.
През есента на 1861 г. потеглят първите кервани, а масовият „поток“ е през пролетта – есента на 1862 г. Числеността на преселниците е определяна на около 40 хиляди души.
Създаването на общността на българите в Таврия и нейната история е изследвана от мнозина изследователи: академик Николай Державин, Борис Дякович, Атанас Марков, Стоян Райчевски и др., както и от „местни“ български автори: Мишо Хаджийски, проф. Васил Митков, проф. Владимир Милчев, от краеведи и активисти на самата общност.
Ще посочим издадената през 2007 г. в Мелитопол книга „Възникването на българските села в Северното Приазовие (1861-1863 г.)“ с автор таврийският българин доц. Сергей Пачев от Мелитополския университет.
Въпреки отдалечеността от България (разстоянието от Бердянск до София е над 1500 км) на тяхната „трета родина“, таврийските българи поддържат връзки с прародината България, както и с „втората родина“ Бесарабия. Във времето на съветския режим тези контакти са прекъснати, още повече че Бесарабия е в пределите на Румъния.
Все пак, като отражение и на вижданията на Ленин и Сталин за нацията, в Приазовието са създадени два български национални района: Ботиевски и Коларовски, в които има български селски съвети и училища, издава се литература на български език. Всичко това не може да компенсира репресиите над таврийските българи, както и системната политика за тяхната „съветизация“, в крайна сметка русификация, водена системно от болшевишката власт.
Д-р Владимир Калоянов, таврийски българин, историк, поет и публицист, е автор на емблематичната книга „Цената на българщината в Таврия (1917-1945)“ (София, издателство на БАН, 2022 г.), в която са приведени ценни свидетелства за съдбата на таврийските българи през посочения период, вкл. за драматичните изпитания по време на Гражданската война в Съветска Русия, насилствената колективизация, насилията над „кулаците“ (заможните селяни, каквито в мнозинството си са нашите българи!), хилядите жертви от масовия глад в Украйна (една от най-ужасяващите прояви на геноцид през ХХ в.) – т.нар. Голодомор през 1932-1933 г., сталинските „чистки“, и т.н., т.н.
Особен интерес представлява опитът за масово завръщане на таврийските ни сънародници в прародината България по време на Втората световна война. Неин инициатор и „двигател“ е писателят Мишо Хаджийски (1916-1944), „таврийският Йовков“, „гласът на таврийските българи“… За неговия невероятен патриотизъм и трагична съдба си струва да разкажем в друг епизод от нашата поредица.
В крайна сметка, в невъзможните условия на световната война Мишо Хаджийски, подкрепен от българската държава, организира преселението на над 2 хиляди таврийски българи в прародината, а хиляди други са готови да предприемат тази съдбоносна крачка! В края на войната обаче пристигналите в България таврийци по волята на съветския окупатор са депортирани обратно в Съветския съюз, обявени за „предатели“, подложени на поредните нечовешки репресии.
Мишо Хаджийски загива при неизяснени докрай обстоятелства в Белоградчик на 17 декември 1944 г. на 28-годишна възраст. Официалната версия е самоубийство, но не е изключено да е „самоубит“ в обичайния маниер на съветските служби и българската Държавна сигурност...
Ще припомним книгата и документалния филм на историка Радослав Симеонов „Депортацията на таврийските българи през 1945 г.: Премълчаната история“ (Добрич, 2015 г.), в която е демаскиран зловещия мит за руските и съветските „освободители“.
Вече две години таврийските българи са на територията, окупирана от агресора, а връзките с тях, меко казано, са проблематични... Някои от представителите на общността в началото на агресията намериха убежище в свободните земи на Украйна, други – в България. Сред тях са и някои представители на тамошната българска интелигенция, пристигнали при роднини и приятели в София, Варна, Благоевград, Сливен.
Подкрепата от страна на Агенцията за българите в чужбина, Дружество „Родолюбец“, от немалко съвестни и честни хора у нас е факт. И все пак, таврийските ни сънародници все още са слабо познати за нашето общество, особено в днешните военни условия.
Откъслечните новини, идващи чрез личните контакти на пристигнали в България бежанци или чрез студенти, учещи у нас, свидетелстват за невъзможните условия, в които са принудени да живеят нашите сънародници – разрушени и изоставени домове, насилствено раздаване на руски паспорти, мобилизация на мъжете в армията на „освободителите“, фактическо закриване на българските училища и културни центрове.
Благодаря Ви, проф. Пламен Павлов и Райна Манджукова и . За две години Вие първи публикувахте съчувствие към страдащите българи от Таврия. Бих искал да ви информирам, че сред преселниците от Бесарабия нашите две села Малая Терновка и Большая Терновка през 1861 г. са преселени от Врачанско България. Именно към тях се обръща през 1861г. Георги С. Раковски в брошурата си „Преселването в Русия или Руската убийствена политика за българите.” От България те са транспортирани с кораби, които преди това са транспортирали каторжници. Поради това мнозина от тях умряха от туберкулоза, която стана наследствена болест в тези села. Заради руската окупация нашата Таврическа България днес е на етап приключване на съществуването си. Нашето настояще и бъдеще не се различават от живота на жителите на временно окупираните територии на Украйна. Ще видим как ще стане освобождението и какво ще остане от нас тогава.
