Бунтовници и родолюбиви българи, заточени там, организират тържествата, „доколкото обстоятелствата им позволяват"
Автор: Йордан Георгиев, краевед
В дописки във вестници и лични спомени са документирани чествания на празника на светите братя в далечен Диарбекир – от бунтовници, родолюбиви българи.
Във вестник „Македония“ г. ІІІ, бр.31/28 юни 1869 г. е публикувана дописка за първото отбелязване на празника там, в която се казва: „В години разстояние, откак се основала първата българска колония, едва тая година имахме честта да празнуваме празника на нашите народни просветители Кирила и Методия.... На богослужението присъстваха всички заточени братя и след отпуска на службата изпя се черковний двор похвална песен на светите Кирила и Методия...“.
Това тържество е организирано от заточените българи от Паша-Петковото въстание от Видинско през 1858 година и Хаджи-Ставревата буна през 1862 г. в Търново.
На 11 май 1874 г. става най-голямото честване в Диарбекир. В дописка на хасковския учител Петър Берковски (роден и починал в Лом – 1852-1892) до в.“Век“, бр. 22 от 8 юни 1874 г., се чете: „И тъй между черните и високи Диарбекирски стени, край бреговете на река Тигър в средата на някогашния рай, а сегашний пъкъл земний и далеч от милото ни отечество, родители и сродници отпразнувахме и ний светлий ни народен празник Св.Кирил и Методий, за слава и чест на народното ни име и за утешение на нас, страдущи – разумява се, дотолкова, тържество, доколкото ни обстоятелствата позволяват“.
През 1876 г. на събранието в Диарбекир реч държи самият Петър Берковски (който като главен учител в Хасково и председател на революционния комитет там е осъден на доживотно заточение през 1873 г.). За това научаваме от спомените на Георги Хаджиминчев: „...Тая реч бе така прочувствена и с такъв жив тон, просто не само ние, българите, но и арабите и арменците, които присъстваха с нас заедно, плакаха, макар да не разбираха български“.
През 1857 г. в Цариград се формира „Община за българска книжнина”. По нейна инициатива същата година в квартала „Фенер”, където е гръцката патриаршия, се отпразнувало 11 май не само като църковен, но и като празник на българската просвета.
На 3 април 1860 г. българите в Цариград решават да скъсат окончателно с гръцката патриаршия и да се борят за свободно църковно управление. Тази постъпка дава възможност на техните братя по всички краища на Османската империя да празнуват 11 май като ден на българската просвета.
Така при тези 2500 километра разстояние от родно огнище, заточенците намираха сили да живеят там, „където нямаше да ти намирише на пролетна копривка, а навсякъде мъртво, пусто, навсякъде жестоко и отвратително...“, да празнуват своите празници и да бъдат с родината. Яките стени и тежки врати не могат да убият духа им.
