Същата картинка наблюдаваме и днес покрай африканската чума по свинете
Автор: Диана Славчева
Напаст Божия е връхлитала, връхлита и ще връхлита човечеството – и хората, и добитъка. Както тази година това се случи с африканската чума по свинете. Преди това пък имаше чума по овцете и козите, птичи грип, свински грип, луда крава и какво ли още не.
И всеки път, стигне ли се до умъртвяване на животни, все една и съща картинка оживява – стопаните не дават да се унищожава стоката им, протестират и попържат наляво и надясно политиците, а привържениците на конспиративните теории се развихрят и плетат козни как, видите ли, всичко се прави, за да се затрие България.
Сега ще се върнем още по-назад във времето, за да се убедим, че няма нищо ново под Слънцето и този филм вече се е въртял по нашите ширини.
Разгръщаме пожълтелите страници на някогашния вестник „Казанлъшка искра“ отпреди 95 години. На първа страница в неговия брой 4 от 1924 г. е публикувана обширна статия със заглавие „Стопанска тревога“.
От нея разбираме, че в онова далечно вече време по едрия и дребен добитък в страната ни е върлувал шап. Невярната болест била пренесена от Северна България и по-точно от Севлиевско, „чрез търговски шапливи овни“, когато турците празнували курбан байрама.
Ветеринарните власти, естествено, взели спешни мерки за ограничаване на заразата, градското кметство всекидневно раздавало безплатни лекарства срещу болестта, земеделското министерство печатало в несвяст наредби, но случаите на измрели теленца на заразени с шап майки, се увеличавали.
В същото време стопаните продължавали да правят каквото си искат. Въпреки че имало забрана за търговия с добитък, те контрабандно изнасяли заболелите от шап добичета към Стара Загора и Сливенско, където ги продавали.
Освен това, била забранена и пашата на открито, но макар че вече били заразени и пасбищата, и водопоите, чобаните продължавали да пускат животните да пасат по поляните, вместо да ги запират в оборите.
„Докога у нас и учени, и прости; и богати, и сиромаси; и граждани, и селяни; и мъже, и жени няма да имат стопанско съзнание?“ – пита се риторично в дописката.
„Аз, ако съм изгорял, защо да горят моите съседи; нашият град, ако е нещастен, че има шап по добитъка, защо да не пазим да се зарази добитъкът на другите градове и села в България? Скотовъдството трябва да бъде мило на всеки български поданик“ – обобщава редакционната статия.
А ето и още едно обобщение в нея, което звучи изключително актуално и в наши дни: „У нас има престъпна традиция, когато се яви заразителна болест по добитъка, да мълчим, да крием по наивни спекулантски съображения, а с това ние сами копаем гроб на нашето стопанство.
Трябва в такива случаи веднага да съобщаваме на ветеринарните власти и точно да изпълняваме техните съвети. Към нарушителите ветеринарните, полицейските и общински власти трябва да бъдат много строги, всеки ден да се правят внезапни ревизии на чардите и на частните обори.
Ако в пет общини гори, то поне в другите общини на околията да се запази добитъка от шап“.
Сложете си ръка на сърцето и признайте, че реченото преди близо век с пълна сила може да се каже и с днешна дата. А изводите – всеки сам може да си ги направи.
