В него бившият вече премиер Стефан Стамболов е осмян злъчно и сардонично. Вижте кой му е авторът
Автор: Борислав Гърдев
В брой 7 на вестник „Мир“ от 6 октомври 1894 г. на 2 и 3 страница като подлистник е поместен текстът „През кризата“ с подзаглавие „Литературни бележки“. От днешна гледна точка той е смесица между компромат и пасквил и е насочен директно срещу слезлия от власт на 19 май всесилен управник Стефан Стамболов.
Типично по български бившият ни премиер е осмян злъчно и сардонично, но същевременно анонимно – авторът или се е боял от силата на влиятелния все още Стамболов, или е искал по този подъл начин да постигне по-силно въздействие.
Личното ми мнение е, че не е успял в атаката си срещу „падналия идол“, тъй като усилието му, ако и похвално и настоятелно, не постига очаквания ефект.
Аз дълго умувах кой може да е анонимният писач, но най-накрая случаят ми даде нужния отговор.
В брой 10 на същия вестник от 13 октомври, на стр. 2, „Вътрешен отдел“, прочитаме една прелюбопитна телеграма.
София
Министър – Председател Стоилов
С особена радост Ви съобщаваме решението, взето единодушно днес от Южно-Българските народни представители, което гласи: Депутатите от Южна България ще правят част от партията, която е групирана около д-р Стоилова, като приемат него за главатар на тази партия.
Председател на бюрото : Маджаров
Деловодител : Юруков
Ами да, как не съм се сетил, това е Михаил Маджаров, който, за да се представи в най-добра светлина пред своя главатар, създава този псевдопамфлет, с претенции на драматично произведение.
Ако трябва да направим малка историческа разходка, ще споменем, че Стамболов напуска властта след подадена от него оставка на 18 май 1894 г. и веднага на негово място с княжески указ от 19 май е назначен Константин Стоилов.
Той, за разлика от предшественика си, създал Народно-либералната партия на 1 май 1890 г., още няма зад гърба си своя партийна формация. Правителството му е коалиционно и е крехка конструкция между консерватори, либерали и лъжесъединисти.
Знаейки добре силата на собствената структура, Стоилов бърза да създаде едновременно партия, която хитро нарича Народна, независимо че тя по същността си е дясна и е представител на едрите селски собственици и на крупния промишлен капитал у нас с русофилска насоченост и партиен орган – вестник „Мир“.
Партията е създадена на 1 юни, а вестникът започва да излиза на 22 септември – три пъти седмично – вторник, четвъртък и събота.
„Българският „Таймс“ отначало изобщо не се различава от своите събратя – конкуренти – нито по стил, а още по-малко по език. Ако и да се мъчи да изглежда най-меродавното и европейско издание у нас, то е финансирано обилно от правителството и безотчетните фондове – до 40 000 лева годишно.
Но както е казал Алековия Бай Ганьо: „Европейци сме ний, ама не чак дотам“.
Така нареченият подлистник на Маджаров напипва съществени проблеми, вълнуващи обществото ни в края на XIX век, но те, естествено, са поднесени тенденциозно и злобно, с груб, площаден хумор.
Сваленият Стамболов все още се надява, че крехката коалиция, която представлява правителството на Стоилов, бързо ще се разпадне и той отново ще бъде повикан от княз Фердинанд на власт. Само по този начин и с неизменното му огромно самочувствие може да си обясним хазартния ход на народно-либералите да бойкотират парламентарните избори на 11 септември 1894 г. със свое решение от 1 септември.
По този начин, от една страна, се спестяват униженията и насилието, на което ще бъдат подложени съмишлениците и кандидатите на Стамболов – а изборите са изпълнени с произвол и манипулации от властниците – демократът Алеко Константинов не е избран в Свищов, регионът на Начович, но това дава стимул за раждането на фейлетониста Константинов – „По изборите в Свищов“ (21 септември 1894 г.), а в Бяла Слатина е касиран скандално след изричното нареждане на премиера чрез „угасване на свещите“ самият Драган Цанков, който се води уж съюзник на Стоилов, но от друга, Стамболов остава без парламентарно представителство, без реална власт, което автоматично води до стопяването на партията му.
Именно затова той се надява на правителствен разкол и е все още активен, като под псевдонима Аспарух издава брошурата си „Отговор на речта на г. Стоилова“ през ноември с.г. Тя не е известна все още на Маджаров, ще бъде произнесена на 24 октомври 1894 г. и не е вкарана в обращение в неговия опус.
„През кризата“ е някаква смесица между груба хумореска и едноактна непретенциозна комедия. Целта е прозрачно – ясна – да се уязви и осмее „падналия тиран“.
Действието се развива в дома на Стамболов на столичната улица „Раковски“. Бившият министър-председател е в обкръжението на телохранителя си Гунчо Иванов, дясната си ръка Димитър Петков, представен с известния му прякор Свирчо. Той е единственият останал верен на Стамболов шпионин, който периодично го осветлява какво става в столицата. Стефан Стамболов е информиран за крамолите в правителствената коалиция, която не е хомогенна и очаква нейното срутване.
Маджаров го представя като политически наивник и некомпетентен политик – според неговата трактовка съединистите трябва да торпилират кабинета, а се оказва, че в действителност това са либералите на Васил Радославов – той и дясната му ръка – правосъдният министър Петър Пешев, които напускат на 5 декември.
Предпоставеността и тенденциозността на автора е неприкрита. Шпионинът докладва, че цанковистите са разделени и „Повечето от тях се присъединяват към консерваторите“, на което Стамболов отговаря: „Как, безобразнико, ти лъжеш. Ти си научен така да ми говориш“.
Бившият премиер говори с думите на Маджаров и смята, че „цанковистите не отишли всички с консерваторите“ и че „съединистите са против консерваторите“. Той се надява, че „Това е първата криза, откак съм паднал и колко повдига тя отпадналия ми дух“.
Шпионинът контрира, че съединистите са с консерваторите – тоест със Стоилов, при което Стамболов го изпъжда от кабинета си с думите: „Безобразнико, още ли живееш да ме лъжеш?! Другите изпъдих, а тебе ще убия“.
Влиза Гунчо и води пратеника – шпионин с вързани отзад ръце. Стамболов продължава разпита, смятайки че „и съединистите са разделени, че и от тях едни са с консерваторите, а други против тях“.
Получава неприятен отговор: „Не г-н Стамболов, всичките са с консерваторите до един. Те били чудна пасмина хора. Като кимне един от главатарите им, всички кимат, като рече един да, всички викат да. По-голяма дисциплина не е имало нито даже в твоята полиция преди 18 май. Уплашиха ми окото тия съединисти“.
Той продължава все по-уверено: „Новината научих от съединисти и цанковисти и от такива именно, дето знаят. Но защо да ти давам друго доказателство, че съединистите са с консерваторите, достатъчно е да ти кажа, че Величков е назначен вече министър“ (на обществените сгради, пътищата и благоустройството на 5 октомври 1894 г., б.а.).
Стамболов е поразен: „Как! Величков министър?! Да вярвам ли на ушите си?“, но отговорът е безапелационен: „Величков, г-н Стамболов. И указът е вече излязъл. Аз го четох“.
Стефан Стамболов е съкрушен: „Тежко ми! Аз съм изгубен вече. Сега чак падна Стамболов. Паднах, паднах и няма да се възправя“.
В дълъг и изобличаващ го монолог бившият премиер разкрива същността на своята политика и тактика: „Аз наистина правех избори с полиция и с войска, наистина бях разпространил мрежа от шпиони от единия край на България до другия, наистина ми не мигаше и око, кога подписвах смъртната присъда и на най-добрия си вчерашен приятел(намек за Коста Паница, обесен на 16 юни 1890 г., б.а.), ала всичките тия средства не биха ме задържали на власт нито година, ако да не бях успял да представя по-голямата част от българския народ за изменници и предатели на отечеството. Ето де се крепеше моята сила.
Аз карах княза и войската да мислят, че русофилите, щом дойдат на власт, ще ги вържат и предадат курбан в ръцете на казаците: и князът, и войската се бояха да се приближат до тях. Аз карах Тройния съюз да вярва, че дойдат ли русофилите около трона на княза, България ще стане руска губерния и Балканите ще станат руска крепост: и Тройният съюз щеше да ме поддържа даже ако обесех и княза, с цел да завардя властта от русофилите.
Аз давах на русите да разберат, от друга страна, че русофилите са готови да сторят всичко за тях, да поднесат своето отечество безусловно за поданик на московския автократ: и те от ден на ден увеличаваха своите претенции, и с това компрометирах, за мое крайно удоволствие, още повече нашите русофили“.
Не ще и съмнение, Маджаров точно е уловил особеностите на Стамболовото управление, но идва и ударът срещу „падналия деспот“: „Ако и при новото Стоилово министерство бе останала тая партия (на лъжесъединистите, б.а.) нелегална, аз нямаше от какво да се страхувам. Рано или късно щях да дойда пак на власт. Ами сега!“.
Бившият първи министър е съкрушен. Той няма полезен ход и затова, финално, бълва упреци и заплахи към консерваторите: „Добре аз подозирах консерваторите, че ще заварят такава каша, но коя сила ми заслепи очите и свърза ръцете, та не взех да ги избеся като най-омразни престъпници? Толкова грехове ми тегнат на душата, ако притурех още един, ако обесех Стоилова, Начовича и Петрова, какво щях да изгубя? Но сега е късно, сега по-добре да обеся себе си за своето безумие!“.
Стамболов пада „изтощен и уморен“ и с това приключва Маджаровия пасквил.
Той безспорно е кресливо отреагиране на актуалната ситуация, белег на времето, написан е набързо и по поръчка. Но в него все пак има и стряскащи прозрения – Стамболов не се обесва, а е намушкан с ножове на 3 юли 1895 г., правителството на Стоилов се крепи до 19 януари 1899 г., но първата му криза настъпва на 5 декември 1894 г.
В този аспект като че ли Маджаров е коректен, щом като дори Свирчо сънува тежки сънища и лоши предчувствия го мъчат: „Кога паднахме, аз казах, че и след пет години няма да дойдем на себе си“. Всъщност Стоилов пада след 4 години и 8 месеца, сменен на 19 януари 1899 г. от бъдещия лидер, а от 18 ноември 1899 г. – на Народно-либерална партия Димитър Греков.
Защо обръщам внимание на този компромат?
За да се разбере, че у нас нравите не се променят, че в политиката нищо старо не е забравено, особено по отношение на падналия от власт, но и нищо ценно и значимо не е научено от тези, които управляват, преследват опонентите си с пасквили, предизвикват поредица от скандали, смятат, че ще управляват вечно и накрая се сриват, заслужили народното презрение и присмех.
