На 26 август се навършват 95 години от смъртта на търновския революционер и публицист
Автор: Атанас Коев
На 26 август се навършват 95 години от смъртта на Филип Симидов – един от плеядата наши възрожденски дейци, чийто борчески път започва още в юношеска възраст, когато твърдо и категорично той се нарежда сред борещите се за освобождението на България от османско владичество. В младото Княжество той се изявява като летописец и историограф, описващ увлекателно подвизите на героите от църковните и национално-освободителните борби на народа ни.
Роден е в Търново на 25 май 1852 г. в семейството на местен занаятчия занимаващ се с абаджийство. От най-ранна възраст се проявява като добър ученик и успешно завършва петокласното училище в старопрестолния град. Най-много се увлича от историческото минало на народа ни, а негови съученици и другари са бъдещите революционни и политически дейци Стефан Стамболов, Иван Панов Семерджиев, Иларион Драгостинов, Михаил Сарафов, Тодор Лефтеров, Христо Минчев и др.
Още като ученик Филип Симидов е посветен в делата на Търновския частен революционен комитет от видния наш революционер Христо Иванов-Големия. При едно от посещенията на Васил Левски в Търново се запознава с него, а по-късно в спомените си посочва, че Апостола на свободата отсядал в дома на видния търновец Иван Хаджидимитров-Захарлията.
Често Христо Иванов възлага на Симидов и Стамболов тайни и опасни поръчки, които те бързо и ловко изпълняват. По този повод след години търновският революционер и публицист споделя: „В течение на две години, макар и ученици още бяхме вече заякнали в бунтовното дело.“
При едно от посещенията на Левски в старопрестолния град през 1871 г. младежите Симидов и Стамболов са заклети от него, а още на другия ден Филип Симидов съпровожда Апостола от Търново до Лясковец, превеждайки го през най-безопасната горска пътека.
След като завършва Търновското школо, бъдещият бунтар заминава за Букурещ, където постъпва в тамошното Земедлско-горско училище, но не го завършва, тъй като е извикан да стане даскал в Лясковец, когато там се открива шестокласно училище при църквата „Свети Атанасий“ на 11 май 1871 г. Тук младият учител веднага се включва в работата на местния революционен комитет. Той се запознава с белочерковския даскал и революционер Бачо Киро, който по това време посещава новооткритото школо.
Когато Лясковският революционен комитет произнася смъртна присъда над жестокия и протурски настроен местен чорбаджия Васил Козарев и я изпълнява, турските власти започват арести на комитетски дейци в града. От арест е застрашен и Филип Симидов, тъй като е наклеветен, че рисува портрети на „чапкъни“, врагове на Османската империя.
През есента на 1872 г. видният наш бунтар е извикан от търновските съзаклятници и му е възложена охраната на дякона Левски при обиколките му в старопрестолния град и околностите. След залавянето на Апостола на свободата Васил Левски Симидов е принуден да емигрира, тъй като отново е застрашен от арест.
Наскоро след това обаче е повикан лично от Петко Рачов Славейков за учител в Цариград. След като пристига в столицата на Османската империя той се запознава с видните наши възрожденски дейци Константин Величков и Стоян Михайловски, както и с революционера Тодор Каблешков.
Същевременно се сближава с Георги Измирлиев-Македончето, с когото стават неразделни приятели и другари. Тук двамата, заедно с редица български учители подготвят и представят за нашата колония в Цариград редица театрални представления, като в постановките търновският даскал се изявява като талантлив актьор.
През 1874 г. в турската столица пристига Стефан Стамболов и заедно със своя съгражданин Филип Симидов превеждат от руски на български език и издават брошурата „Народното четене“. По този повод по-късно Христо Ботев пише следното: „Види се, че преводачите са знаели какво да изберат за превод и как да постъпят с предмета си. Ние препоръчваме тая полезна книжка на читателите си.“
През пролетта на 1874 г. Симидов и Стамболов започват да свикват в Цариград тайни събрания, като на тях се обсъждат смели планове за подпалването на няколко цариградски махали. На едно от тези събрания е решено да се засили агитацията чрез българските учители и свещеници за организирането на наша въстаническа армия. Решено е двамата видни търновци да отидат при екзарх Антим I и да му заявят категорично, че след решаването на църковния въпрос предстои борба за политическото освобождение на България.
Наскоро след това Симидов и Стамболов се вмъкват тайно при Екзарха и след продължителен разговор с него получават положителен отговор за предстоящата борба. Антим I ги уверява, че ще внуши на свещениците ни не само да не пречат на святото дело, но и да вземат участие в него.
Заподозрени от османските власти в „нечисти дела“ двамата бунтари са принудени да напуснат Цариград, като Стамболов заминава за Търново, а Симидов за Солун, под новото си име Филип Стоянов. По-късно, през есента на 1874 г. той е повикан за даскал във Велес. Пристигнал в този буден български град търновецът наскоро основава първия революционен комитет в Македония.
След като местните съзаклятници наказват със смърт двама от изедниците поробители, в града започват арести. Сред арестуваните от турските власти се оказва и Симидов, но благодарение на намесата на екзарх Антим I, след двумесечен престой в тъмницата е освободен.
Когато започва подготовката за Априлското въстание в началото на 1876 г. търновският революционер се установява като учител в Бяла Слатина, където организира тайна работилница за изработване на фалшиви тескерета, с които снабдява пристигащите от Влашко апостоли и революционни дейци. Симидов предприема и пътувания по организирането на комитети в околните села.
След ареста на помощник-апостола на Врачанския революционен окръг Никола Славков търновският бунтар е принуден да прекрати дейността си и да емигрира във Влашко, където изрисува едното от знамената на Ботевата чета. Симидов не успява да се включи в четата, но наскоро след това заминава за сръбския град Кладово, където се организират български доброволчески чети.
Там става четник в четата на Тодор Велков и когато избухва Сръбско-турската война през лятото на 1876 г., с нея навлиза във Видинския край. Впоследствие, след като започва да се формира Руско-българска доброволческа бригада, търновският революционер изпълнява редица поръчки на Българското централно благотворително общество-БЦБО.
По време на войната в Сърбия Симидов става непосредствен свидетел на героизма на българските доброволци, като по-късно описва увлекателно и правдиво техните подвизи в сраженията с турския аскер.
След края на Сръбско-турската война видният търновец заминава за Букурещ, където подпомага Райчо Блъсков да продължи да издава основания от Ботев вестник „Нова България“. В румънската столица Симидов освен с журналистическа дейност се занимава и с книжовна.
Тук той обработва своите записки за българското участие в Сръбско-турската война от 1876 г. и в началото на 1877 г. издава две книги: „Съвременни записки за българските чети в Сърбия през 1876 година. Покрита храброст. Битката при Флорентин“ и „Покрита храброст. Битката при Гредетинските планини“. По-късно Иван Вазов използва тези две книги при написването на повестта „Немили-недраги“.
След това по молба на Гюргевския клон на БЦБО Симидов съставя прочувствена молба до Московския славянски комитет за оказване помощ на българите за по-бързо освобождение от османско владичество. Търновецът се включва в разузнавателната група, организирана от българина на руска служба Иван Кишелски, като задачата на тази група е да събира сведения за укрепленията и дислокацията на турската армия на левия бряг на река Дунав.
След началото на Руско-турската война (1877-1878 г.) Филип Симидов е изпратен от руското командване да извършва разузнавателна дейност в районите на Плевенско, Ловешко и Врачанско. Той се включва в набезите на руските кавалерийски части по посока на Кнежа и Бяла Слатина, като организира своя доброволческа чета.
Когато тези области са освободени от османска власт, търновският революционер заминава за София, откъдето продължава да изпраща ценни сведения за състоянието на местния турски гарнизон.
В края на Руско-турската война Симидов изразява своето възмущение във връзка с намерението на западните държави да разпокъсат българските земи. Той заедно с други революционни дейци стига до извода, че е необходимо да се създаде българска войска, която да продължи делото за пълното освобождение на България. За целта търновецът води разговор с руския генерал Скобелев, който обещава да поведе тази войска, в случай че русите не осъществят до край своето дело.
След края на войната Филип Симидов решава да се занимава със земеделие, но несправедливите решения на Берлинския конгрес от лятото на 1878 г. отново го принуждават да се включи в борбата за обединение на българските земи. Той заминава за Източна Румелия и се включва в дейността на комитета „Единство“, но през лятото на 1879 г. внезапно са завръща в Княжеството, като заема последователно редица административни служби във Видин, Бяла, Плевен и Ловеч.
От средата на 1885 г. до началото 1890 г. Симидов е училищен инспектор в Оряховското учебно окръжие. През 1890 г. отваря малка фабрика за мастило и червен восък в Оряхово, но през 1895 г. пожар я унищожава.
От Оряхово търновецът се преселва в Русе, където са отдава на журналистическа и книжовна дейност. В крайдунавският град той започва да издава илюстровано списание със заглавие „Поборник-опълченец“ в 1898 г., като на страниците му се появяват биографични очерци за редица видни български революционери, общественици и народни будители, борили се за църковна и национална независимост.
През 1900 г. излиза от печат най-мащабния труд на Симидов – двутомна биография на войводата Филип Тотю.
До края на живота си търновският революционер и публицист събира документи и материали за българското Възраждане и за национално-освободителното ни движение. Той пише и редица спомени, някои от които неговите другари и сподвижници издават след смъртта му.
Филип Симидов умира на 26 август 1925 г., като е погребан по подобаващ начин за заслугите му за освобождението на България от османско владичество. С дейността си като просветител, революционер, публицист и обществен деец той оставя трайна диря във възрожденската ни история и в борбата за национално освобождение.
