Истински истории, разказани от шофьора на големия наш писател
Автор: Любомир Николов
Забелязал съм, че в живота ми често се случваха неща, които не можех да си обясня как и защо ставаха. Трябвало ми е например да се видя с някой човек, на когото не знам нито адреса, нито телефона, и изведнъж взема, че го срещна на улицата.
Една такава „случайност“ ми се случи и с Николай Хайтов. Той беше любимият ми писател. Бях изчел всичките му творби и мечтата ми бе да имам поне една негова книга с автограф. Щеше ми се лично да говидя, та да разбера как така лесно успява да спечели любовта и сърцата на читателите си.
Тогава работех като шофьор на линейка във Втора градска болница. Един ден при мен идва клиничната лаборантка Боряна Големанова с молба да отидем до кръвния център. Докато пътувахме, разговаряхме за различни неща. И изведнъж тя каза: „Любо, Николай Хайтов си търси шофьор за служебната кола. Неговият се оженил и взел да кара такси за повече пари. Та ако чуеш някой твой колега, че си търси работа, свържи го с мен!“.
Коленете ми омекнаха. Веднага споделих, че съм готов веднага да отида да работя при любимия си писател. „Но ти откъде го познаваш?“ – заинтересувах се аз. А Боряна се засмя: „Аз съм му балдъза. Жена му Жени Божилова ми е сестра“.
На другия ден с разтуптяно сърце отидох в редакцията на сп. „Родопи“ и почуках на вратата, на която пишеше „Главен редактор“. Хайтов ме прие, поприказвахме си около половин час и той отсече: „Добре, Любо. Идвай, започвай и дано да е на кадем!“.
Това се случи през май 1973 г.
Прибрах се у дома безкрайно щастлив, но и сериозно замислен. Осъзнах, че съм изправен пред един феномен, който можеше да се обясни само с една дума – необяснимо.
Както и да е. Занизаха се годините на съвместната ни работа с Николай Хайтов. Но с времето имаше още един интересен случай с изненадващи и необясними „случайности“.
Гаражът на служебната „Лада“ се намираше в столичния кв. „Изток“, близо до посолството на Япония. Когато отивах да изкарвам колата, редовно виждах пред амбадасада една разкошна японска кола, по която не спирах да въздишам. Автомобилът страшно ми харесваше!
Един ден с Хайтов се връщахме от Пловдив. Магистрала „Тракия“ още не беше готова и пътувахме по стария път през Пазарджик и Ихтиман. По едно време и двамата се умълчахме и всеки се вглъби в мислите си. Някак внезапно се сетих за моята любима японска кола. И не щеш ли, какво да видя – „японката“ фучи срещу мен!
Не се стърпях и разказах на Хайтов за случката. Той ме изслуша с голям интерес, извади бележника си и си записа нещо. Може би в главата му веднага се роди идея за нов разказ?!
Пак така необяснимо се сдобих и с пишещата машина на писателя. След кончината му на 20 юни 2002 г. няколко пъти ходих в дома му при Жени Божилова. Бях си наумил да й поискам нещо негово, което да ми остане за спомен. Но все ми ставаше неудобно и се отказвах от намерението си.
По някое време заедно със съпругата ми гостувахме на Жени. Поприказвахме си, пихме кафе и изведнъж тя каза: „Любо, Николай много те ценеше. Реших да ти подаря пишещата му машина – да имаш нещо за спомен от него...
Останах като гръмнат. За пореден път нещо, което само си бях помислил, но не бях изрекъл, вземаше, че става реалност. Необяснимо!
