Познавах лично Николай Хайтов и се гордея с това. Той бе голям човек и голям българин. Искам да ви разкажа няколко случки за него, някои от които научих от книгата на Иван Чачев, а на други съм свидетел самата аз.
Веднъж на гости на писателя отишли студенти по английска филология. Разговорът бил интересен и младите хора не усетили кога започнало да мръква. Събрали си багажа, разбързали се. Но... Оказало се, автобус обратно за Пловдив няма вечерта.
Какво да правят? Хайтов ги успокоил. Вдигнал телефона и повикал такси. И не едно, а цели три. На няколко курса колите извозили окъснелите младежи до града. Плащането, разбира се, поел гостоприемният академик.
И друг един случай разказва Иван Чачев. Големият писател и някогашен лесничей Хайтов безкрайно много обичал гората. Часове наред обикалял да наглежда дърветата – кое е здраво, кое има нужда от помощ. И както обикалял, видял веднъж едно пострадало от набезите на бракониерите дърво. Но не обикновено дърво, 186-годишен черен бор – истински красавец, 30 метра висок.
Някой местен селянин, види се, решил да го насече за борина. Заловил се за работа въпросният бракониер. Но тъкмо тогава нещо го подплашило. Зарязал нашият юнак дървото сечено-недосечено и побегнал. Изоставил ранения бор на произвола на съдбата...
Като видял Хайтов тая работа, заловил се да спасява гордия красавец. Как човек да остави да погине такова хебаво вековно дърво? „Калайдисал“ внимателно раната на стария бор, затулил я, укрепил я със специални пирони...
Криво му било, защото знаел – срещу човека с брадвата дървото е безсилно. Направо – обречено, ако не се намери кой да му помогне.
Или да вземем друго. Някога снабдяването с хляб в балканското ни селце Яврово беше трудно. Събираше се голяма опашка пред наркоопа. Идваше и Хайтов, „пременен“ с избелял син панталон и сламена шапка на главата. Нареждаше се тихо и кротко на опашката и си чакаше реда.
Имаше в селото някои, които се мислеха за големи хора и все гледаха да прередят старите и болните. Хайтов само се усмихваше достойно чакаше наред с другите, даже отстъпваше реда си, като видеше немощен и слаб човек.
Когато заговорихме за болните и слабите, един ден Хайтов пазарил хора да му ремонтират къщата. Зарадвали се селяните, че ще изкарат някоя и друга надница. Събрали се на двора, дошъл в навалицата и Гого Гурков. Слаб бил човекът, болнав. Но писателят решил да не го връща. „Нека рови между другите – рекъл той. - Да изкара човечецът някой и друг лев. Няма да обеднеем за три-четири надници, я.“
Такъв беше нашият Хайтов.
Веднъж Дамянчето от нашето село му поискал назаем пясък, че нямало да му стигне неговият да си ремонтира къщата. „Иди, вземи си, колкото ти трябва“, рекъл писателят любезно и си влязъл в къщата.
Хубаво. Свършил си Дамянчето работата, а подир няколко дни, като му стоварили нов пясък в двора, решил да си върне „заема“. Хайтов отказал: „Нека ти е армаган от мен за новата ти къща.“
Тия неща ги разказва Иван Чечев. А ето и една случка с мен. Писателят бе вече болнав, леко отслабнал, но винаги тачеше празниците в селото. Един път, като се зададе Илинден, поръча на вуйчо ми Петър Кирчев, който бе голям негов приятел, да му занесе курбан на черквата.
Отидохме да му го дадем, а той ни посрещна на вратата и ни покани вътре. Развълнувах се и му целунах ръка – от възхищение към таланта му, от благодарност за човещината му. А той ми каза кротко: „Недей така. Ръка се целува само на папата.“
После седнахме, поговорихме. Наскоро бе починал съпругът ми и Хайтов ни рече простичко (аз бях със сина ми Николай): Не се отчайвайте! Ще дойдат още хубави дни за вас.“
Такъв беше големият писател, академик Николай Хайтов – достоен, човеколюбив българин.
