На църквата „Св. Ованес” в Добрич и съхраняваните в нея артефакти за историята на арменската общност в града, е отделено подобаващо място в книгата на Едвард Жамбочян
Арменският народ е един от най-древните в света и първият, който официално избира християнството за своя религия още в далечния ІV век.
Автор: Радослав Симеонов, уредник в Регионален исторически музей - Добрич
В превратната си хилядолетна история арменците са попадали под властта на различни завоеватели, били са подлагани неведнъж на жесток религиозен гнет и геноцид.
Поради това още преди много векове започва и разселването на арменското население в различни краища на Европа и света, включително и в България. Арменската диаспора по нашите земи е позната още от ранното Средновековие. За периода от V до ХІ век, византийските императори често пристъпват към компактно преселване на арменско население в Тракия, Македония и Родопите.
Доказателства за вековното арменското присъствие тук се съдържат в поредицата често срещани топонимични названия като „арменово”, „ерменлии”, „ермените”, „ерменка”, „арменска поляна” и др.
След османското завоевание на Балканите, притокът на арменски преселници към българските земи продължава. Поради тежките условия за живот в някои райони на Мала Азия и несекващите конфликти между Османската империя и Персия, към края на ХVІ и началото на ХVІІ век в българските земи започват да се формират устойчиви арменски етнорелигиозни общности.
Сред градовете, където най-рано се заселват арменци, е и Хаджиоглу Пазарджик (дн. Добрич), наред със Силистра, Провадия, Русе, Варна, Пловдив и др.
Известно е, че най-ранното писмено известие за арменци в Добрич принадлежи на хърватския учен и пътешественик Руджиер Бошкович, който през 1762 г. отбелязва, че в града има богати арменски семейства, обитаващи големи и добре обзаведени къщи.
Страници за арменската колония в града посвещават и едни от най-талантливите и меродавни добрички краеведи от миналия век като Данаил Бекяров и Любен Бешков. Те предоставят интересни данни около заселването, числеността и поминъка на арменците, както и за църквата „Св. Ованес Евангелист”, намираща се на днешната улица „Даме Груев”.
Няколко публикации относно арменските общности в Североизточна България има и известният варненски археолог Ара Маргос. Освен тях обаче, почти липсват други стойностни проучвания за живота и присъствието на този етнос в Добрич.
Преди месеци на български език се появи едно четиво, което може да запълни тази празнина.
Това е книгата на Едвард Жамгочян „Арменците от някогашния Базарджик”. Авторът е известен румънски писател, публицист и журналист от арменски произход, който от няколко десетилетия живее и работи в САЩ, без обаче да забравя своите родови корени.
След близо 60-годишна проучвателска и събирателска дейност той завършва изследването си през 2010 г. Освен огромното количество литература на арменски и румънски езици, които са използвани от автора за изготвянето на книгата, правят впечатление и изключително ценните фотографии в нея, някои от които са с почти стогодишна давност, част от семейните архиви на няколко стари добрички фамилии като Калпанян, Тавитян и Тозанян.
Авторът се позовава на стари арменски ръкописи, както и на малко известни и може би въведени за пръв път в научно обръщение сведения на пътешественици, преминали през града и оставили свои бележки за него.
Освен данните на арменския пътешественик от ХVІІ в. Симеон Дбир Лехаци, тук са приведени и факти, публикувани от някои полски, османски и италиански пътешественици за града и неговото население.
Посочени са и конкретни статистически данни, оформени в табличен вид. От тях е видно, че арменската диаспора в Добрич чувствително нараства към края на ХІХ в.
Според ненапълно потвърдени данни, заради предприетите от османските власти погроми в периода 1894-1896 г., над 50 000 арменци намират убежище в Княжество България и вероятно част от тях остават тук. Но най-голямата арменска бежанска вълна е след края на Първата световна война. Извършеният от младотурското правителство геноцид, при който загиват над 1,5 млн арменци, принуждава останалите живи да търсят спасение в други европейски държави, сред които са България и Румъния.
Според данните на Едвард Жямбочян, арменската колония в Добрич е най-многолюдна към началото на 30-те год. на ХХ в., когато градът е обитаван от над 1000 арменци. След подписването на Крайовския договор броят на арменците в града бележи трайна тенденция към спад, тъй като доста местни арменски фамилии предпочитат да се преселят при свои роднини в Румъния.
През 1946 г. пък правителството на СССР дава възможност на желаещите арменци да се завърнат в родината (т. нар. „Неркахт”), което допълнително стопява числеността им в страната и респективно в Добрич. Извършените стопански преобразования в България след 9 септември 1944 г. пряко засягат интересите на дребните собственици-арменци и затова никак не е чудно, че през 50-те и 60-те год. на миналия век мнозина от тях се ориентират към емиграция в западни държави, където частната инициатива не е ограничавана.
Други пък предпочитат да потърсят препитание в по-големите градски центрове като София, Варна и Пловдив. Особен интерес в тази глава предизвиква описанието на стопанските занимания на арменската общност, които безспорно имат своя принос за икономическата еволюция на града.
Както е известно, арменците са прочути със своите търговски инициативи и занаятчийски умения. В Добрич те също се занимават с търговия, златарство, бръснарство, сърмаджийство, а в по-ново време и с часовничарство, обущарство и фотографско изкуство.
В някои от тези занаяти те са абсолютно доминиращи и имат водеща роля. Авторът подробно описва занаятите, практикувани от добричките арменци, като изброява представителите на известни фамилии, свързани с тях.
Сериозно внимание е отделено и на историята на църквата „Св. Ованес”, която днес е една от 12-те съществуващи арменски църкви в България. Освен описанието на самия храм, авторът разказва за безценните артефакти съхранявани в него, както и дава превод на текстовете, изписани върху паметниците в църковния двор. Страници в книгата са посветени и на различните арменски просветни институции в Добрич – училището „Вартан Мамигонян”, професионални школа като шивашко, бижутерско, фотографско, които са били посещавани естествено и от български ученици.
С подробни биографични данни са представени арменските духовници и учители, свързали по някакъв начин своя живот с Добрич.
Прави впечатление, че повечето от тях са и активни участници в арменското националноосвободително движение, а някои се оказват впоследствие и фигури от национална величина за арменския народ. Не са пропуснати различните национални организации и партии, спортни, културни и благотворителни дружества, осъществяващи доста интензивна дейност, макар и далеч от родната Армения.
Във финалните страници е направен опит за създаване на галерия от образи на известни арменски фамилии, оставили траен отпечатък върху почти всички сфери на обществения живот в града. От редовете на книгата проличава изключително активния социален живот, който води арменската общност в Добрич. Той безспорно е допринесъл за запазването на нейната национална идентичност, език и обичаи.
Книгата на Едвард Жамбочян, наред със своя енциклопедичен за арменската общност в града характер, е безспорно и ценен принос за историята на Добрич, защото арменците са едни от неговите най-ранни обитатели.
Тя обрисува арменското население като будно и предприемчиво, което ревниво съхранява своите национални традиции. Макар че никъде не е изведено като концепция, от нея прозира и фактът, че българи и арменци винаги са живели в сговор и разбирателство през различните исторически епохи, без да имат каквито и да е било конфликти помежду си.
Единственият недостатък на това прекрасно издание е предоверяването на румънски източници, които не винаги са обективни и добронамерени относно българското историческо минало, впредвид аспирациите на Румъния към Добруджа.
В резултат на това, годините на румънското владичество в Добрич (1919-1940) са почти идеализирани, а и събраните от автора данни касаят предимно този период. Не са малко, за съжаление, и допуснатите фактологични грешки, но въпреки всичко те не могат да променят положителната оценка за това издание, с което добричката арменска общност може с основание да се гордее.
То с основание може да бъде определено като едно от най-добрите изследвания, направени някога за арменска общност в България.
