На 11 февруари православната църква почита паметта на свети Власий, когото българите наричат още свети Влас
Според легендата свети Власий живял по времето на император Диоклетиан (Диоклециан) и бил епископ на град Севастия, провинция Кападокия. Неговата служба съвпаднала с гоненията на християните от римските власти. След едно от тези гонения голяма част от населението на града, изповядващо християнството, било избито.
Това е основната причина епископ Власий Севастийски да се оттегли в пещера, намираща се в планината Аргеос. Там той прекарал доста години в пост и молитви. Единствените живи твари край него били дивите животни, на които помагал.
Прекарвайки доста години, изолиран в планината, светецът решил отново да се завърне в света на хората, но неговите врагове се оказали по-силни.
Той е арестуван и измъчван. Умира през 316 г. Няколко години по-късно император Константин Велики обявява християнството като официална религия за цялата империя.
В народния календар денят на свети Влас има важно значение. Той е покровител на болестта влас, от която се разболяват предимно едрите домашни животни – волове, крави, бикове, биволи, юнци и телци.
За да бъде омилостивен светецът, а и самата болест, жените приготвят обреден хляб – две питки. Едната е наречена на свети Влас, а другата на света Петка. Първата се слага в храната на животните, а втората се раздава на съседите за здравето на животните. На рогата на животните се слагат специално приготвени краваи.
В миналото едрите домашни животни и най-вече – волът, са били на особена почит. Това датира още от дълбока древност. Волът е едно от дванайсетте животни, които влизат в календара на нашите предци. В миналото то е било белег на богатство. Който е притежавал повече от едно от тези животни, се считал за състоятелен.
Силата на вола е била обект на възхищение от страна на народния певец. Много често неизвестните народни автори на песни възпяват силата и предаността на животното.
Волът продължава да заема важно място в бита на българите чак до началото на XX век. Той е използван като основното впрегатно животно. Българинът го е впрягал при оранта на земята. Освен за селскостопанска работа, това животно е служило и за транспорт.
Впрегната волска кола била едно от основните средства за придвижване. С навлизането на техниката – съвременните автомобили и селскостопански машини отнели изцяло ролята на вола. Въпреки това, отношението на българина към животното остава същото.
На 11 февруари в пловдивското село Царимир се провежда местният обичай Муфканица. Започва с палене на голям огън от най-възрастните мъже в селото, защото огънят прогонва злите духове и лошото от животните. Жените месят пити, момите правят баници и всички се събират около огъня.
Младите мъже прескачат огъня за здраве, подвиквайки „Му-у-у“. „Да са живи и здрави воловете“; „Тази година едно-две телета, догодина – десет“, подвикват жените и разчупват погачите.
По време на игрите около огъня се краде и най-хубавата мома в селото. „Ако ме надиграеш, ще ти подаря огърлицата от пендари. Ако аз те надиграя, със синджир през селото ще те поведа“.
След тези думи нагиздената мома се хваща на хорото, а момъкът хуква след нея. Девойката я грабват от хорото, качват я на каруца с хубав кон и я отвеждат в дома на ергена.
Старите хора наричат деня още Власовден. Това е последният празник от есенно-зимния календарен празничен цикъл. От тук нататък започват пролетно-летните празници и обичаи.
